Видеоигрите обикновено представят Минотавъра просто като противник — свирепо същество, което чака неизбежния сблъсък в дълбините на лабиринта. Minos поема в далеч по-интересна посока: в интерпретацията на Artificer лабиринтът е не просто място, а и идентичност.
Играта ясно внушава, че стените ни обграждат не защото ни държат в плен, а защото в известен смисъл извън тях отдавна вече няма свят. Този подход неизбежно напомня за разказа на Борхес „The House of Asterion“. Историята му и днес въздейства с такава сила, защото преобръща класическия мит в най-съществения му момент. Минотавърът вече не е чудовище, което трябва да бъде победено, а самотна фигура, затворена в собствения си свят, която отчаяно се опитва да намери смисъл в безкрайното повторение. При Борхес Астерион не е кръвожаден хищник, а трагичен образ, който вече сам не може да прецени дали лабиринтът го закриля, или го наказва.
„Астерион чака своя спасител в лабиринта си. Той преживява безмерното си страдание като игра — за него страданието е «безмерно», защото се корени в щастието, а щастието е свързано със страданието чрез неразривни нишки. Именно те го държат в плен в дома му: «Като овен, готов да се втурне с рогата напред, тичам из каменните галерии, докато не падна замаян на земята. Скривам се в сянката на някоя цистерна или зад завоя на някой коридор и си играя, че ме търсят. Има покривни тераси, от които скачам отново и отново, докато не се облея целият в кръв. По всяко време мога да си играя, че спя: затварям очи и дишам дълбоко.»“
Minos стъпва върху тази интерпретация в няколко отношения — чрез атмосферата и погледа си към мита, без да е пряка литературна адаптация. Играта постоянно държи играча в несигурност с мъчителни въпроси като: кой е преследвачът и кой — преследваният? Какво изобщо означава да се измъкнеш от място, което с времето почти органично става част от личността ти? Разказът е умишлено фрагментарен и много от подробностите могат да се сглобят само от писма и недовършени записки. Конкретни обяснения обаче не са и нужни: играта отлично усеща, че митовете остават смущаващи именно защото никога не дават пълни отговори.
Artificer не е създал класически сървайвъл хорър, а своеобразен хибрид между tower defense, roguelite и тактически пъзел. Почти всяко ниво се основава на една и съща ситуация: приключенци влизат в лабиринта, а ние трябва да преустроим коридорите, капаните и проходите така, че възможно най-малко от тях да стигнат до Астерион. Разбира се, и за онези, които успеят да се доберат до нас и да ни подгонят, са подготвени 1–2 изненади. Така че „разкриването“, тоест откриването на следите ни, съвсем не означава автоматична победа за приключенците, осмелили се да влязат в лабиринта.
Сложните капани, комбинирането им и непрестанното препланиране и пренареждане оформят впечатляващо многопластов и увлекателен геймплей. Местенето на стени, въртящите се коридори, капаните със стрели, шиповете и търкалящите се скални късове не са отделни механики, а части от една голяма верижна реакция. Няма да е преувеличено да кажем, че с достатъчно подготовка и тактически усет можем да направим така, че една погрешна стъпка на приключенец да задейства цяла поредица от капани в нивото.
Натрупаните точки опит, скъпоценни камъни и оболи ни помагат по RPG образец да развиваме героя си, да се сдобиваме с капани и други средства, както и да придобиваме реликви. Наличността им — тук имам предвид най-вече капаните — обаче също не е 100 % предвидима. Започваме нивата с определен брой капани според степента си на развитие. След това получаваме нови чрез жертвоприношения с кръвта на убитите герои или ги купуваме със златото, събрано из лабиринта и от джобовете на труповете. Играта обаче избира на случаен принцип както подарения капан, така и капаните, които можем да купим. Така и тук, както при всяка следваща атакуваща вълна, сме принудени непрестанно да се приспособяваме и да преработваме плановете си. Това ограничение всъщност е много сполучливо, защото прави геймплея вълнуващ и го превръща в тактическа мечта — или кошмар.
Един от най-умните ходове на Minos е, че наред със стратегическия пласт ни дава и пряк контрол. Ако някоя вълна пробие защитата, можем да поемем управлението на Астерион и лично да издирим и избием оцелелите. Това е важен елемент от баланса, който същевременно запазва Минотавъра като постоянна заплаха. Разбира се, получаваме най-много награди, когато капаните убият всички и самите ние останем невредими. Понякога обаче ще се радваме и само на това, че сме се измъкнали живи от съответното ниво. Не е случайно, че след определен момент можем да построим и авариен изход: така се отказваме от нивото, но спасяваме живота си, ако всичките ни планове — и капани — се провалят.
Гениалните идеи обаче често вървят ръка за ръка с проблеми и геймплеят, разработен от Artificer, понякога също балансира на ръба на пропастта. Темпото на играта има склонност да се забавя, а творческите решения невинаги получават достатъчно добра отплата. На места ясно се усеща колко тънка е границата между тактическата дълбочина и прекалено усложненото микроуправление.
Историята обаче предлага вълнуващи обрати, особено за онези, които познават мита. Предизвикателството е постоянно и нараства непрекъснато, а приспособяването и планирането в повечето случаи успяват да задържат вниманието. Minos е препоръчителна най-вече за почитателите на стратегически игри с взаимосвързани системи, като поредицата Orcs Must Die, които изпитват удоволствие, когато внимателно планирана верига от капани най-сетне се задейства.


































