Ах, Marathon. Не бях чувал много хубави неща за нея. Даже напротив. Възмутителната бизнес политика на Bungie, безбройните скандали с плагиатство и стремежът да се угоди на ръководството на Sony за сметка на играчите предварително ми оставиха горчив вкус. Студиото неведнъж беше заявявало, че бъдещето му е застрашено, а Sony също не криеше огромното си разочарование от упадъка на Destiny 2. Когато разбрах, че мога да тествам най-новата им игра, изобщо не се замислих дали ме интересува. Може би бяхме свидетели на историческо заглавие, което или щеше да погребе Bungie, или да му вдъхне нов живот. Заради скандалите и отдалечаването от играчите бих заложил на първото. Bungie обаче постъпи разумно: подложи Marathon на много тестове и отложи премиерата ѝ, за да не повтори грешката на Concord. Но за това — по-късно.
Когато получих достъп, с изненада установих, че са ми изпратили не един, а два ключа. Sony явно беше преценила, че си струва да включа и приятел в теста, за да има повече смисъл от събирането на плячка и да натрупам по-добри впечатления за статията. В такива случаи обичат да предразполагат журналистите. На мен също ми дадоха най-пълното издание Deluxe, за което сам никога не бих платил двойна цена, но това важи за всяка игра.
Всичко това звучи чудесно и аз веднага се възползвах от възможността да я тествам, но намирането на втори играч се оказа трудно. Няколко души учтиво отказаха, защото играта просто не ги интересувала чак толкова. Това не беше изненадващо, предвид оскъдните положителни новини около нея. За приблизително 14-годишния период на разработка Bungie преживя придобиването си от Sony, няколко вълни съкращения и няколко неуспешни тестови периода, след които играта си спечели и прозвището „Concordlike“. Чудо е, че изобщо излезе. Накрая я прие приятелят ми DQ, от когото най-малко очаквах това, и двамата потеглихме към Tau Ceti IV.
Преди обаче да се заема с подробния разбор, ще дам малко контекст за новата игра на Sony и Bungie.
Историята на Marathon ме изненада. По принцип се смятам за добре запознат с историята на видеоигрите, но честно казано, не бях чувал абсолютно нищо за Marathon от 1994 г. При това Classic Marathon, Classic Marathon 2 и Classic Marathon Infinity са в библиотеката ми в Steam още от 2024 г. Нямам представа кога и как съм се сдобил с тях, може би по някое време са били безплатни. Една от причините за невежеството ми вероятно е, че оригиналната игра е излязла за Apple Macintosh — платформа, която напълно ме подмина.
Важното е, че вече се просветих. Сега разбирам защо навремето Bungie е искало да пусне Halo за Mac и защо е било възприето като такова предателство, че една от най-значимите FPS игри в историята в крайна сметка се е превърнала в заглавие за Xbox. Това обяснява и защо новата Marathon в известна степен толкова прилича на Halo. Или по-точно защо Halo прилича на Marathon.
Но да преминем към историята. UESC Marathon е колонизационен кораб, създаден през 2408 г. чрез издълбаване и преустройство на марсианския спътник Деймос, за да потегли към звездите през 2472 г. Неговата цел е системата Tau Ceti, където след 300-годишно пътуване човечеството намира нов дом на луната Tau Ceti IV. Колонистите обаче изчезват. Напада ги загадъчна извънземна раса и унищожава всички хора и изкуствени интелекти.
Прескачаме 100 години напред. Неочаквано колонията Marathon изпраща съобщение до Земята: „Някъде в небесата те ни чакат“. Това е достатъчно. Технологиите на човечеството междувременно са напреднали неимоверно и към Tau Ceti пристига нова група, наречена „рънъри“. Целта им е да извлекат ценната информация и технологии, останали в колонията Marathon.
Тези рънъри изпълняват поръчки на различни мегакорпорации и чрез специална технология слизат върху негостоприемната повърхност на Tau Ceti IV в механични тела. Те разполагат с дигитализирано съзнание, което прехвърлят в т.нар. корпуси, отпечатани по технологията „копринена буба“, и тръгват на набези. Именно такива сме и ние в играта.
На нас обаче никой не ни заповядва. Намираме се на Tau Ceti IV незаконно и действаме за собствена сметка. Някои мегакорпорации от Слънчевата система охотно се възползват от положението: щом така или иначе сме там, ни възлагат различни мисии срещу стоки и технологии. Marathon е бил огромен проект, в чието изграждане са участвали няколко компании, затова всяка смята, че има право върху предметите и информацията в колонията. UESC, или Unified Earth Space Council, обаче не е съгласен. Организацията иска да контролира Tau Ceti IV и да ни ликвидира на всяка цена. В играта тя е представена от враждебните роботи. А понеже ние не се подчиняваме на никого, между рънърите има повече съперничество, отколкото сътрудничество. Затова най-голямата заплаха за нас ще бъдат останалите играчи. Ако тялото ни бъде унищожено, няма страшно: дигитализираното ни съзнание може да се прехвърли в друго и отново да опитаме късмета си на опасната повърхност.
Това е основата на историята, която добре пасва на избрания жанр. Според сведенията Marathon първоначално е трябвало да бъде MMO с няколко фракции, в което наред с избиването на компютърни противници играчите да срещат и съперници, управлявани от хора, и да се унищожават взаимно в сражения на открито. През годините обаче гейм индустрията се промени. Появи се жанрът extraction shooter: играчът влиза в дадена зона и събира плячка, но я запазва само ако успее да излезе жив. Вътре може да се сблъска както с NPC персонажи, така и с други играчи. Само най-силните и най-съобразителните оцеляват, докато събират ценности. Мнозина посочват Escape From Tarkov като първия класически extraction shooter, но всъщност Dark Zone в The Division положи истинските основи на жанра.
Както се вижда, този тип игра има по малко от battle royale и DayZ, само че в една и съща зона се намират не сто, а едва няколко играчи. Освен това изнесената екипировка може да се използва по желание при следващото влизане, разбира се, с риска да бъде изгубена, ако ни убият. Играта следователно се разделя на две фази: подготовка и обикаляне из картата.
От традиционните игри за монитор съм играл само Dark Zone на The Division и режима DMZ на COD. Пропуснах заглавията като Escape from Tarkov, изградени изцяло около тази идея. Във VR обаче съм доста по-запознат с Ghost of Tabor и Contractors Shodown, така че все пак имах представа какви рискове крие подобна игра и какво да очаквам в сраженията.
На първо място, според подхода на Tarkov, основан на военните симулатори, боеприпасите са силно ограничени, а един добре насочен изстрел може да бъде смъртоносен. Тоест дори да разполагаш с най-обикновен пистолет, ако уцелиш противника в главата, той заспива завинаги. Това важи и когато носи броня, защото в тези игри защитата и екипировката имат слаби места. Ако останем на примера с главата, здравата каска няма да помогне особено, ако няма визьор, който да пази очите: пистолетът продължава да е смъртоносен.
Правилото важи както за играчите, така и за компютърните персонажи. С точен мерник и подходящо оръжие в повечето extraction шутъри имаш шанс дори с минимални ресурси. Естествено, има и игри, в които противникът понася повече попадения. Доколкото знам, ARC Riders е такава, макар че лично не съм я играл.
Моята задача обаче е да се занимавам с Marathon. Не е необходимо да я сравнявам с други заглавия, защото за мнозина тя може да е първият досег с жанра. Не е нужно и да прилича на тях: важното е да се представя добре сама по себе си и да е забавна. По време на тестовия период Server Slam обаче не ме спечели. Обърканото и непоследователно меню, прекалено дългото време за убиване на противник в съчетание с оскъдните ресурси, излишно сложното модифициране на оръжията, тромавото взаимодействие с други играчи в PvP, бавното събиране на плячка, появата на прекалено силни или многобройни врагове — всичко това и още много неща стояха като нерешени проблеми. А това вече беше поредната версия на играта. Кой знае колко пъти бяха отлагали заглавието тъкмо защото на фона на останалите extraction шутъри изглеждаше безлично, слабо и недообмислено.
Не помогна и това, че след Server Slam изчезнаха целият ни напредък и всички настройки. Дори клавишните комбинации трябваше да се задават наново. Bungie не прехвърли нищо към премиерната версия. Това доста ме разочарова.
За премиерата Bungie все пак промени едно-две дребни неща. Честно казано, не знам дали са направили съществени промени по обърканото меню, но в един момент просто го разбрах. Изиграх един-два рунда сам и постепенно започнах да схващам какво иска играта от мен, защо правя това, което правя, и как работят нещата. Имам предвид менюто — още изобщо не говорим за преживяването на терен.
Симулаторите на менюта не са сред любимите ми жанрове, но с няколко съвета много неща си дойдоха на мястото. Вече намирам всичко веднага и при нужда знам как да го използвам. Не твърдя, че управлението на менюто или изписването на имената и описанията на модификациите не могат да бъдат по-добри. Твърдя, че когато човек схване логиката зад тях, започва да ги вижда с други очи.
И така, метаиграта в менюто се разделя на няколко части. Първо са мисиите, които избираме по свое усмотрение. Те ни осигуряват допълнителна екипировка или подобрения за корпуса. Колкото по-добри са отношенията ни с дадена корпорация, толкова по-силни можем да бъдем на бойното поле. Под по-добра екипировка тук се разбират по-добри оръжия, щитове, подсилващи импланти, по-големи раници и други подобни бонуси. Развиването на пасивните способности пък ни прави по-бързи, по-издръжливи и по-устойчиви. Мисиите се избират свободно, като обикновено всяка корпорация предлага по няколко. Някои може и да съжаляват, но аз много се радвам, че няма развиване на база и други занимания, които само губят време. Подобренията са леснодостъпни през менюто, така че не се налага безсмислено да тичаме из някакъв бункер и да го управляваме. И без това има достатъчно работа. Когато не трябва да разкарваме героя насам-натам, можем да започнем следващия набег значително по-бързо.
Разполагаме със сейф, в който прибираме екипировката, която няма да вземем със себе си или току-що сме донесли. Предметите в него не изчезват, когато умрем. Оръжия, патрони, пакети, модификации — всичко се трупа тук. Тук са и събраните по време на мисиите предмети, които могат да представляват интерес за корпорациите. Можем да ги използваме като материали за размяна срещу патрони, оръжия, модификации и други подобрения.
Преди тръгване е добре да подготвим раницата си. Всичко, което сложим в нея, впоследствие можем да изгубим, затова трябва да подхождаме разумно. Не си струва да слизаме на повърхността с най-доброто си оръжие, ако нямаме силен щит и добри модификации. Може би най-разумно е да посещаваме Tau Ceti или с много добра екипировка, или с такава, която сме готови да отпишем. Така или ще имаме възможно най-голям шанс да се върнем живи, или ще понесем възможно най-малка загуба. Играта предупреждава, ако оборудването ни е непълно. Това е много полезно, защото ни напомня, ако сме забравили да вземем аптечки или оръжие.
Оръжията също са разнообразни. От класически пистолети през картечни пистолети до снайперски пушки — има от всичко, само че с научнофантастична премяна. Всяко оръжие има определени базови характеристики, но истински интересното не е толкова в тях, колкото в модификациите, които могат да му се поставят.
По начало всяко оръжие е със сива категория, а относителната му стойност нараства според качеството на поставените принадлежности. Можем например да подобрим обикновена пушка с термовизионен мерник, самонасочващи се боеприпаси, компоненти за по-лесно боравене и какво ли още не. Екипировката обаче не расте по дърветата. Или я намираме сами, или я вземаме от онези, които вече са я намерили. Интересното е, че ножът също е полезен спътник. Благодарение на оборудваните ядра неведнъж съм влизал в битка само с нож.
По замисъл играта е за отбори от трима, но благодарение на обратната връзка към публикуването на статията вече беше добавен и режим за двама. Ако някой иска да влезе без собствена екипировка, има и такава възможност. Единият вариант е роботът Rook, с който може да се играе само самостоятелно, без включване в отбор, но който слиза на картата с базово оборудване. Rook не може да се подобрява пряко, но с напредването на отношенията ни с различните корпорации те са готови да оборудват и този корпус все по-добре, за да увеличат шансовете ни за оцеляване. Ако пък искаме да играем в отбор, но сме разорени, рънърите имат достъп до безплатни спонсорски пакети. Те съдържат оръжие, малко боеприпаси и няколко аптечки. Шансът за оцеляване при подобен набег е минимален, но ако въпреки това успеем да убием друг рънър, удряме джакпота, защото можем да му вземем цялата екипировка.
Екипировката е готова, патроните са налице, имаме аптечки, подсилвания и избрана мисия. Остават само още два избора. Първият е къде ще отидем, тоест коя карта ще изберем. Картите се различават по атмосфера, плячка и степен на опасност. Някои корпоративни мисии обаче са свързани с конкретни зони, така че е добре да вземем и това предвид при избора на дестинация.
Другият и последен избор е самият корпус. Тялото, с което слизаме, превръща играта в своеобразен hero shooter. Без да изброявам всички варианти, има корпус, който лекува, друг взривява, трети може да става невидим, а има и такъв, който е силен в разузнаването. Един от любимите ми е Vandal. Благодарение на способностите си той може да прави двоен скок, да се плъзга и да тича по-бързо от всички останали. Разполага и с атакуваща способност: от ръката му може да се изстреля малка ракета, която при пълен заряд предизвиква експлозия с голям обсег.
Играчите могат свободно да избират тези корпуси. На картата може да има и няколко еднакви, няма ограничение. Добре балансиран отбор с разузнавач, поддържащ персонаж и боец обаче може да си осигури сериозно предимство при обикалянето и значително да увеличи шансовете си да се измъкне успешно.
Към темата за менюто си струва да спомена и скиновете. В играта пари могат да се харчат единствено за козметични предмети, а немалко от тях получаваме и безплатно, стига да играем. Можем да избираме скинове както за корпусите, така и за оръжията, като последните могат допълнително да се украсяват с висулки и стикери.
По време на писането на статията системата с battle pass беше малко подобрена. Първоначално не изглеждаше особено изгодна, но след промяната вече даваше и повече безплатни скинове за рънърите. Наградите в системата war chest се отключват постепенно с напредъка ни. Според обявеното дори след началото на нов сезон тези сандъци няма да изчезват и ще можем да продължим да събираме предметите от тях.
И така, цикълът на играта изглежда приблизително така: влизаш, умираш, влизаш, излизаш жив, влизаш, умираш, пак влизаш и така нататък. Звучи изморително, но точно в това е смисълът. А играта полага усилия всяко слизане да предлага различно преживяване.
В сравнение с Escape from Tarkov обаче Marathon изглежда по-достъпна. Вече споменах, че Server Slam не ми хареса. Макар основните механики и начинът на игра да са много сходни, вероятно съм действал прекалено агресивно — точно както обикновено се играят Destiny или Halo. Влизаш, виждаш някого и, разбира се, внимаваш, но го застрелваш. Както вече казах, в повечето extraction шутъри за това стигат един-два точни изстрела. Marathon обаче се придържа повече към механиките на Halo, тоест трябва да напълниш противника с олово, за да се предаде най-сетне. Някои врагове са и по-издръжливи, така че определени роботи изискват доста убеждаване, преди да ги поставиш на колене.
По време на Server Slam още нямах опит, за да знам как е най-разумно да подхождам към сраженията, и патроните винаги ми свършваха твърде рано. В Contractors мога и отдалеч да преценя дали си струва да стрелям по противника, или той най-вероятно ме превъзхожда и само ще привлека вниманието му. Там обаче следвам правилото, че ако не успея да го сваля веднага, трябва да се оттегля. Това става ясно след най-много 20 изстрела. Ако се наложи да използваш два пълнителя, например за да избягаш, вече отдавна си загубил битката.
Системата с щит и здраве в стила на Halo обаче придава различна динамика. Тук поначало трябват почти два пълнителя за всеки противник. И колкото и да ти се струва, че можеш да го убиеш, ако не прецениш правилно срещу колко врагове се изправяш, бързо ще останеш без никакви патрони.
Щом обаче усетиш съотношението на силите, веднага разбираш какви са възможностите ти в конкретната ситуация. Това напълно променя преживяването, и то към по-добро. Заради мисиите понякога сблъсъците са неизбежни, затова останалите рънъри обикновено се опитват да ни убият без много въпроси.
Първоначално играта дори е нямало да има гласов чат според близостта, но общността принуди Bungie да промени решението си. Чрез него можем да говорим с хората наблизо и дори да започнем преговори.
Е, повечето рънъри не се вслушват в разумни доводи. Една вечер няколко пъти опитахме да се свържем с нападателите си. Обикновено без успех: вместо да свалим оръжията, водехме битки до смърт. Имаше обаче един набег, при който вече се бяхме обстрелвали, но едно от момчетата се оказа склонно да разговаря. Казах му, че ще отида при него и няма да стрелям. Наистина влязох в сградата с риск за живота си и заедно убихме един по-силен робот. Вярно, останалите още се стреляха поради недоразумение, но после се разбрахме, че няма лоши чувства. Казахме им, че ще останем в тази част на картата. Те обясниха, че отиват в другия край, и се уговорихме да не стреляме един по друг, ако се срещнем там. Така и стана: пътищата ни се разделиха приятелски.
За съжаление подобни взаимодействия са рядкост. Опитвам се да давам знак, че сме готови да спрем стрелбата, ако нападателите ни се оттеглят, но обикновено не получавам отговор. Възможно е причината да е, че при първото стартиране играта пита дали да включи гласовия чат според близостта и мнозина предпочитат да откажат. Не знам.
Както казах, по време на Server Slam още не харесвах играта. След няколко часа обаче станах такъв фен на Marathon, че нямах търпение най-сетне да приключа статията и да ми остане малко време за стрелба. Защото самите сражения са изключително добри. Вярно, залогът често е солидно количество екипировка, но този PvP усет в стила на Halo ми действа много освежаващо в жанр, насочен толкова силно към бойните симулации. Много ми харесва, че с ограничени ресурси и с използване на способностите можеш да се сражаваш по различни начини — като част от отбор или като самотен ловец, който дебне от прикритие. Самата стрелба, боравенето с оръжията и разнищването на противника са улучени прекрасно.
Веднъж двамата влязохме заради мисия в малка къща, заразена с извънземна форма на живот. Докато стояхме до прозореца, внезапно ни нападнаха. Бързо разбрахме, че срещу нас не са сили на UESC, а играчи. Къщичката ни даваше отлично прикритие, но те имаха числено превъзходство, а ресурсите ни бяха ограничени. Почти никакво здраве, недостатъчно патрони — с това трябваше да се оправяме.
С DQ се опитвахме да нанасяме щети на нападателите, стреляйки през прозореца, но той изтича навън и беше повален. Вдигнах го и набързо поставих мина до вратата. Точно в този момент противникът я отвори и мината Claymore избухна право срещу него. Опитаха се да ни тормозят с дрон, който свалих, но някаква добре насочена експлозия повали и мен. DQ ме вдигна, но преди това благодарение на корпуса си изстреля експлозивни гранати към вратата и така елиминира още един.
Вече почти нямахме боеприпаси, когато последният играч нахлу през вратата и се опита да ни довърши. Някак обаче успяхме да го убием и доволно прибрахме плячката от всички тях.
Може би новото в тази малка история е вдигането на съотборник. В повечето extraction шутъри, ако те повалят, с теб е свършено и трябва да започнеш да се подготвяш за следващия рейд. По-достъпният подход на Marathon обаче позволява да изправим повален играч на крака, дори когато той е напълно мъртъв. Повалянето тук има две фази. Когато те свалят, още можеш да пълзиш и да се скриеш, докато чакаш помощ от съотборниците си. Ако след това те екзекутират или разстрелят, се превръщаш в „чанта“. Корпусът ти повече не помръдва и служи единствено за източник на плячка. В Marathon обаче, ако някой съотборник е жив и стигне до чантата, може да материализира наново и загиналите си другари.
Друга съществена разлика в геймплея е, че няма ниво на енергия, глад или жажда. Оцеляването тук не зависи от подобни показатели. Можем да имаме щит, а корпусът ни също разполага със собствена лента за здраве, но не е нужно да набавяме енергия, за да останем живи. Не трябва да ядем или пием. По желание обаче можем да се подсилваме с различни средства, повишаващи устойчивостта ни. Можем да се защитим от хакване, от киселина или да увеличим издръжливостта си — по-точно способността си за охлаждане.
Тук умората всъщност е прегряване. Ако извършваме много движения, които отделят значително количество топлина, например тичане, удари или плъзгане, тялото ни се нагрява и за известно време се забавяме. Това е интересен подход към системата за издръжливост. Именно заради него, когато навън е студено, дъждовно или мокро, корпусът се охлажда по-бързо и можем да тичаме по-дълго. Времето се променя често: при един набег ни посреща пороен дъжд, при друг — гъста мъгла, а при трети — изнурителна жега. Всяко условие има своята роля. Бурята заглушава звуците, докато ясното време прави околността по-опасна: добрата видимост превръща тичащите на открито играчи в чудесни мишени за снайперистите.
В деня преди написването на тази част от статията тримата обикаляхме, когато забелязахме птици около нас. Когато се изплашат, те отлитат. Съотборникът ни NEU дори отбеляза, че тук има птици, но така или иначе никой не им обръща внимание. Направихме няколко крачки и вражески рънъри, обърнали се натам, разстреляха двамата ми другари. Успях бързо да избягам, скрих се на един планински склон и чаках няколко минути. Имах дрон и го изпратих натам, но видях, че нападателите още пазят чантите, затова продължих да чакам. Когато дронът отново беше готов, видях, че вече са си тръгнали. Тогава отидох при чантите, съживих съотборниците и веднага потърсихме точка за евакуация.
Точките за евакуация също работят малко по-различно от обичайното. В игрите, които съм пробвал, стигаш до такава точка и ако оцелееш около 10 секунди, се измъкваш. Тук обаче първо трябва да я активираш. Приблизително минута тя работи шумно и свети ярко, което ясно показва на всички останали на картата, че някой се готви да избяга с надеждата за солидна печалба. Ако оцелееш тази минута, трябва да останеш още 10 секунди в зоната за евакуация и едва тогава можеш да напуснеш картата. Има и по-труден вариант — охраняваните точки за евакуация. При тях роботите на UESC пристигат с големи кораби и се опитват да ни убият.
След като се измъкнем, играта автоматично продава предметите, които не можем да използваме. Останалото запазва и с това цикълът завършва — или започва отначало. Важно е обаче да се отбележи, че според обявеното напредъкът ще се нулира всеки сезон. Мнозина не харесват това в подобни игри, но така интересът може да се задържи по-дълго. Освен това шанс за оцеляване получават и играчите, които са се включили в Marathon по-късно или не са имали толкова време за събиране на плячка, колкото достигналите максимално ниво. Такива нулирания, известни като „wipe“, са обичайни за други заглавия и Marathon не е изключение. Bungie обаче подчертава, че придобитите скинове и предмети, които не влияят на геймплея, ще останат и няма да бъдат изгубени.
С геймплея следователно няма проблем. Напротив, никога не бих повярвал, че може да е толкова добър. Не съм играл ARC Riders и не мога да правя сравнение с нея, но едно е сигурно: като FPS Marathon е изключително сполучлива и въздействаща. Нека обаче преминем към представянето, което според мнозина е една от слабите ѝ страни.
Marathon има много ярък и лесно разпознаваем визуален облик. Научнофантастичната среда, оръжията като от Minecraft, наситените цветове и хаотичните композиции объркват погледа. Играта демонстрира толкова изкривен вкус, че на някои вероятно може и да им се догади. От края на 90-те и началото на новото хилядолетие не сме виждали на екран подобен визуален терор като онова, което тази кичозна измишльотина изплюва върху монитора.
И все пак. Някак. Я обикнах. Може би защото съм закален от визуалния кич на Jojo's Bizarre Adventure, но според мен тази отврат е гениална. По принцип наситените цветове не са ми чужди. Има илюстратори, които използват такива отвратителни цветове невероятно добре, но първоначално не можех да ги съчетая в главата си с научнофантастична среда. Този хаос обаче придава на Marathon настроение и атмосфера, каквито отдавна не сме виждали в професионална продукция. Монтажът на видеата е направо гениален. Огромно количество излишна информация, нахвърляни една след друга сцени, стотици безсмислени преходи в една секунда, които въпреки всичко се сглобяват в някакво цяло.
Графиката на играта е също толкова хаотична. Всичко изглежда като играчка. Почти няма метални части: навсякъде гума, пластмаса и много цветове, което всъщност е обяснимо предвид триизмерно отпечатаните предмети. Но дори те са толкова крайно цветни, че заради атмосферата — имам предвид въздуха — подобен вид не би бил възможен в природата. Доведената до крайност наситеност прави иначе видимо опасната среда да изглежда напълно несериозна.
Това обаче е художествената посока на играта, която личи във всеки неин детайл. За стила в изкуството често се казва, че представлява разваляне на съвършените неща. А тази игра наистина се стреми да се отклонява от съвършенството във всяко отношение — от менюто до графиката. Тъкмо затова уникалният ѝ стил може да ѝ помогне да устои на времето по-добре от много други подобни заглавия.
Ако сравниш три-четири игри с Unreal Engine 5 по безлични кадри без отличителни белези, няма да можеш да кажеш коя снимка от коя игра е. При Marathon това гарантирано няма да стане. Веднага ще разбереш: „А, това е играта на Bungie“. Осмелявам се да заявя, че Marathon има оригинален визуален стил, макар Bungie по стар навик да е откраднало чужди неща. Не става дума за вдъхновение, а за пряка и буквална кражба. Една художничка забеляза в играта, че Bungie е копирало дословно визуалния ѝ дизайн от сайта с портфолиото ѝ и го е вкарало в Marathon. Добрата новина е, че Bungie призна случая и добави художничката в надписите.
Жалко е, че подобни неща хвърлят сянка върху играта. Кой знае от колко още хора са крали материали, без това да е станало известно — засега. Това не беше първият случай на плагиатство от страна на Bungie и бих се изненадал, ако се окаже последният.
Следователно от визуалното представяне не мога да се оплача. Преди можех, вече не. То ме завладя. Външният вид на корпусите също е достатъчно хаотичен. Когато ги гледах отстрани, първоначално не ги разбирах и не ми допадаха, но в една FPS игра не е и необходимо да ми харесват чак толкова. За сметка на това силуетите им се разчитат добре по време на игра. Останалите на картата веднага виждат срещу какъв корпус са изправени и за какво трябва да внимават. Един от най-интересните е разузнавателният, чието лице се разтваря. Ако е срещу теб, знаеш, че няма измъкване и остава само да се биеш, защото не можеш да се скриеш.
Освен визията, звуковото преживяване също е невероятно. Ще започна със звуковите ефекти. Според мен игрите Battlefield предлагат най-доброто аудио. Малко заглавия достигат нивото на това, което DICE успява да пресъздаде в разгара на сраженията. Звуците на Marathon съперничат на преживяването в BF, макар тук фокусът да не е върху грохота на войната.
Стрелбата, роботите, стъпките — всичко звучи въздействащо и професионално. Истински високо обаче Marathon се издига благодарение на звуците на средата. Светът около нас не просто оживява. Чуваме скърцането на сградите от топлинното разширение, падащите капки и всичко останало, което чрез слуха може да ни пренесе в един обезлюден, разпадащ се свят.
Музиката също е на ниво, което може да те запрати направо в XXX век. Не знам как ще звучи един умиращ, механизиран и дигитализиран свят в бъдещето, но тази музика на задъхваща се душа много ми допада. Тя е невероятно атмосферична и хаотична. По принцип харесвам подобен новаторски подход във видеоигрите, защото той наистина помага даден свят да се отличи от останалите.
Marathon излезе на 5 март, но това ревю не беше единственото, което закъсня — почти всички се забавиха. Sony и Bungie казаха, че, разбира се, след премиерата могат да се споделят впечатления, но пълноценните ревюта трябва да излязат едва след добавянето на съдържанието за края на играта. Само тогава играта щяла да бъде завършена. Cryo Archive и състезателният режим с ранглиста предлагаха нещо, което дотогава не се беше появявало в подобно заглавие, но беше предвидено да бъдат активирани едва през втората половина на март. Не уточниха нито седмица, нито ден — само че ще ги активират.
Понеже ми беше любопитно какво още ще предложи играта, аз също изчаках. Затова последната част на статията е посветена именно на това съдържание за напреднали.
Cryo Archive стана достъпен късно вечерта в петък, 20 март. Менюто на играта се разпадна и се появи ново видео, в което буквално ни заплашваха и ни питаха какво търсим там. След това се появи нова карта с нова мисия, която ни отвежда не другаде, а на борда на Marathon.
Както подсказва името, всичко в Cryo Archive е замръзнало. Дотолкова, че някои зони направо увреждат корпуса ни. За разлика от Tau Ceti IV тук има тесни, мразовити коридори, чието лабиринтно разположение сериозно затруднява ориентацията. Излизането от този лабиринт изобщо не е лесно. Трябва да търсим карти за достъп и батерии, като същевременно достигаме необходимото ниво на сигурност, за да отваряме вратите. Напредва се ниво по ниво. След като стигнем до врата с LVL 2, трябва да започнем да претърсваме и там, докато на LVL 3 вече става възможно да се измъкнем. Вечерта на 20 март имах време за около шест мача. В пет от тях или нямахме никаква представа откъде се излиза, или ни застрелваха още по средата на пътя. В един от опитите задействахме нещо, необходимо за евакуацията, но нямахме представа накъде трябва да тръгнем, за да се измъкнем. В последните мигове се гледахме, сбогувахме се по гласовия чат и бяхме взривени на прах с невиждана плячка в джобовете.
Интересно е да се види как играчите преживяват Cryo. Във всеки мач се включвах с произволни съотборници и навсякъде можех да разговарям с тях. Имаше един, който с псувни ми търсеше сметка защо още в първия си мач не знам какво трябва да правя. В останалите рундове обаче с другите играчи просто се смеехме.
Толкова безмилостен е Cryo Archive. Всеки отбор тръгва от сходни зони, а целта е същата като на останалите карти: да излезеш жив. По пътя могат да се намерят изключително качествени и редки предмети, каквито няма никъде другаде. Точно затова и достъпът до Cryo Archive не е лесен. През делничните дни играчът печели пари, събира оръжия и се развива чрез мисии. През уикенда Cryo Archive е достъпен само за играчи над 25-о ниво, което означава около 35 часа игра, и с екипировка на стойност поне 5.000 кредита.
Това изискване за стойността е полезно, защото всеки член на отбора влиза с достатъчно качествено оборудване. Така няма да се окаже, че някой играч е напълно безполезен в тази напрегната среда. Това обаче има своята цена: екипировка за 5.000 кредита е много пари. Не само боли да изгубиш толкова ценен комплект, но и не е лесно да го възстановиш. Възможно е даден играч изобщо да не може да си позволи влизане в Cryo Archive или да има средства само за един-два опита.
Тук Bungie не води играча за ръка. Няма спонсорски пакети, няма нищо — само брутално силни компютърни противници и други играчи. Участниците вече са толкова добре въоръжени, че ако не подбереш правилно началния си комплект, си мъртъв за секунди. Същото важи и за роботите. Огневата им мощ и агресията им могат да повалят целия отбор за миг. Следователно към Cryo Archive трябва да се подхожда сериозно във всяко отношение. Дори една невнимателна крачка може да те убие.
Режимът с ранглиста се провежда на някоя от останалите карти, също през уикенда. За участие е нужна екипировка на стойност поне 3.000 кредита, а след това рангът ни се повишава или понижава според изнесените ценности. Трябва да носим и малък медальон на стойност 3.000 кредита. Ако някой го открадне, ще си тръгне значително по-богат, отколкото е влязъл, и рангът му ще се повиши. Съответно този, който го изгуби, слиза надолу в класацията.
Тази концепция за уикендите е наистина интересна. Понеже прагът за участие е висок, играчите със сигурност ще събират много ресурси само за да могат да се включат в изпитанието. Картата умишлено е проектирана така, че пътищата ни да се пресичат, което почти гарантира, че голяма част от участниците ще напуснат борда на Marathon мъртви. При писането се надявах през седмицата от 23 до 29 март най-сетне да успея да се измъкна и жив. Режимът всъщност е забавен, само че капиталът ми вече започваше да свършва. Като съдържание за края на играта според мен е много сполучлив. Той създава залог дори за най-добре екипираните играчи и им дава причина да се връщат в Marathon по-често, отколкото биха го правили без него.
Marathon пресъздава изключително добре усещането за Ghost in the Shell, като същевременно успешно възприема формулата на extraction шутърите. В началото играта е много натоварваща, залива те с информация и е трудна за разбиране. Ако обаче има кой да помогне с основите, след това става лесна за ориентиране и много приятна. Някои елементи са опростени спрямо останалите extraction шутъри, но въпреки това Bungie е успяло да предложи собствено преживяване и атмосфера.
В края на статията мога да заявя, че горещо препоръчвам играта. Но както всички заглавия, в които трябва да изнесеш плячката си жив, и тази няма да се хареса на всеки. Ако търсите разтоварване след тежък и изморителен ден, Marathon може би не е най-добрият избор. Ако обаче обичате игрите с висок риск, в които всяко движение има значение, си струва да я купите.


















































