Някога сивият вълк е бил разпространен в цялото Северно полукълбо — от арктическата тундра през горите в умерения пояс до откритите равнини и пустините. Един от най-успешните хищници на планетата е обитавал всички тези среди. През последните няколкостотин години обаче хората са успели да го изтребят в голяма част от ареала му. И както се оказва, това е повлияло и на еволюцията му.
В ново изследване учените са анализирали вълчи черепи, събрани от различни части на Европа, Азия и Северна Америка, за да установят как средата, в която живеят животните, е повлияла на формата на черепите им. Изследователите са открили, че тя се определя основно от три фактора.
Първият е географското местоположение: вълците от по-високите географски ширини — тоест тези в северните части на Северна Америка и Европа — обикновено са по-едри от събратята си в южните райони. Това съответства на правилото на Бергман, според което животните, обитаващи по-студените, по-високи географски ширини, обикновено имат по-големи размери на тялото от тези в по-топлите, по-ниски ширини.
Следващият фактор е размерът на плячката. Вълците, които ловуват по-едри тревопасни, например лосове или бизони, имат по-големи черепи. Това влияние е толкова силно, че макар вълците в Йелоустоун да живеят доста на юг, размерът на черепите им е съпоставим с този на вълците от по-високите географски ширини, тъй като храната им се състои предимно от едри лосове.
И накрая, най-силно влияние върху размера на черепа има принадлежността към конкретна популация. Нейните особености се определят от множество фактори, но решаваща роля играят човешката намеса и генетиката. Преследвайки и ловувайки вълци по целия свят, хората са намалили числеността им и са разпокъсали популациите им. Това е предизвикало така наречения ефект на основателя, който възниква, когато нова животинска популация се формира от малък брой индивиди, което води до намаляване на генетичното разнообразие.
„В много случаи хората са засилили процесите, които по естествен път правят популациите различни“, казва Dominika Bujnáková, докторантка в Университета в Оулу и водещ автор на изследването, представящо резултатите. „Като сме намалили числеността на популациите и сме разпокъсали местообитанията им, сме ограничили генния поток и сме ускорили раздалечаването между някои популации — не само в генетично отношение, но и по отношение на външния им вид.“
Ярък пример за това са вълците, които днес живеят в Норвегия и Швеция. Към 60-те години на XX век хищниците са били почти напълно изтребени в този район, след което малка популация се е завърнала от изток. Така се е обособила популация с ясно изразени особености: по-широка челна кост, по-високи скулни кости и по-силно наклонена надолу муцуна в сравнение с вълците, обитавали района преди изтребването.
„Тези морфологични промени отразяват генетичните изменения, настъпили, след като ловът почти напълно е унищожил популациите на вълците, а по-късно те са се възстановили благодарение на малък брой пришълци“, казва Bujnáková. Изследователите са установили също, че освен скандинавските вълци, тези в Арктика, по крайбрежието на Аляска и в Италия също имат силно изразени отличителни белези. И в тези случаи учените предполагат, че това отразява изолацията на популациите, в резултат на която вълците са се отклонили от по-типичната форма.
Това изследване показва как прякото и косвеното човешко въздействие може да остави траен отпечатък върху генетиката и външния вид на животните, а същевременно може да подпомогне и природозащитната дейност. Предвид текущите проекти за повторно заселване на вълци в части от някогашния им ареал и за връщането им в дивата природа, разбирането на различията между популациите може да се окаже решаващо за успеха на подобни инициативи.































