Кой би предположил, че сблъсъкът с астероид може да донесе толкова важни научни резултати? Да припомним основното: на 26 септември 2022 г. в рамките на мисията си апаратът DART (Double Asteroid Redirection Test) на NASA се вряза със скорост от 24 000 километра в час в астероида Диморфос, чийто диаметър е 170 метра. Диморфос е спътник на по-големия астероид Дидим, а зрелищният експеримент имаше за цел да провери доколко подобен сблъсък може да промени орбитата на малкия спътник.
Това беше необходимо, за да се установи дали с този метод бихме могли да отклоним астероид от нашата планета, ако той се насочи към Земята.
Както се оказа, ударът на апарата имаше доста силен ефект: той промени орбиталния период на Диморфос с половин час. Това е много значителна промяна, особено като се има предвид, че двойната система беше избрана именно защото се предполагаше, че при спътник на астероид ще могат да бъдат измерени дори съвсем малки изменения.
Но това не е всичко. Според наскоро публикувано изследване се е променила не само орбитата на спътника около астероида, но и орбитата на двойката около Слънцето. Този път промяната е малка: скоростта на системата е намаляла с около 11,7 (±1,3) микрометра в секунда. Това незначително изменение е измерено с много прецизни методи, включително чрез отразени от астероида радарни сигнали и наблюдения на закривания на звезди.
Защо се е случило това? Защото двата скални обекта са гравитационно свързани. Всъщност Диморфос не обикаля точно около Дидим: и двете небесни тела се движат около общия център на масата на системата. Когато DART удари Диморфос, той промени орбиталния период на спътника, а тъй като Диморфос привлича Дидим, това измести цялата система. Както вече споменахме, ефектът е малък, но е налице, а удар с по-голяма маса или по-висока скорост би изместил системата още повече. Ако става дума за астероид, насочил се към Земята, и успеем да го ударим по подобен начин достатъчно рано, дори няколко пъти, това може да е достатъчно, за да подмине нашата планета.
Кой пръв хвърля камъка
Новините около DART обаче не свършват дотук. Наскоро стана ясно и че Дидим замеря Диморфос с камъни. DART засне спътника, а анализът на изображенията разкри, че Диморфос е покрит със странни ивици, които се разпростират радиално от една точка на повърхността му.
Това много наподобява очакваните следи от удар. Подобни образувания виждаме и на Луната, например около кратера Тихо, който е заобиколен от радиални ивици от по-светъл материал. Те са образувани от изхвърлена при удара материя, част от която пада обратно на повърхността. Затова възниква въпросът дали същото не се е случило и на Диморфос.
Астрономите, провели изследването, смятат, че падналият материал може да е дошъл от по-големия астероид Дидим. Причината е, че с течение на времето слънчевата светлина може да ускори въртенето на астероид. Когато той започне да се върти по-бързо, центробежната сила близо до екватора може да стане достатъчно голяма, за да надделее над повърхностната гравитация, която при тези малки астероиди и без това е доста слаба. Така скалните късове по повърхността могат да бъдат изхвърлени в космоса.
Какво се случва с тях след това е доста сложно, тъй като гравитацията и орбиталните движения на двата астероида определят сложни траектории за тези откъснали се скални късове. Възможно е обаче те да падат върху Диморфос, при това от страната, обърната встрани от Дидим, и винаги приблизително в една и съща област. При ударите си с ниска скорост те вдигат облак прах, който образува светла ивица, когато се отложи обратно на повърхността.
Тъй като всички удари са съсредоточени приблизително около една и съща точка, върху повърхността се образува странен рисунък от радиални линии.
Скоро може да получим още информация за системата. Мисията Hera на ESA пътува към двойния астероид, където трябва да пристигне през ноември 2026 г., за да започне подробно картографиране на двете тела и да проучи как изглеждат сега. Изображенията с радиалните линии са направени преди сблъсъка и тези следи вероятно не са оцелели след удара, разпръснал материал във всички посоки. Ако е така, Hera вероятно няма да види ивиците, но въпреки това може да разкрие много за промените, предизвикани от сблъсъка, както и за двойните астероиди като цяло. Значителна част от близките до Земята астероиди имат спътници, затова системите с повече от едно тяло представляват особен интерес при изследването на потенциално опасни небесни обекти.
Анатомия на един сблъсък
За да завършим новините около DART, трябва да се спрем и на още едно изследване, в което учените са анализирали облака, образуван при удара на апарата. При сблъсъка огромно количество материал беше изхвърлено в космоса. Моделирането му е ключово за разбирането на точните последици от удара, количеството изхвърлен материал и структурата на Диморфос.
Първоначално специалистите моделираха облака като конус — форма, която приблизително описва изхвърления материал, ако повърхността е равна и еднородна. Действителните изображения обаче показват съвсем друго. Заедно с DART пътуваше и миниспътникът LICIACube, който се отдели от апарата преди удара, за да заснеме случващото се и да изпрати кадрите на Земята. Двата астероида умишлено са преекспонирани на снимките, за да се виждат и по-слабо светещите нишки от материал. На приложеното изображение Дидим е по-яркото петно долу вдясно, а Диморфос е петното горе вляво, до голяма степен скрито от изхвърления материал.
Както се вижда, облакът от материал няма конусовидна форма, а по-скоро нишковидна структура. В новото изследване са преброени 14 такива нишки и са описани 105 отделни техни характеристики. Нещо повече, тъй като LICIACube се е движел и спрямо астероидите, променящата се перспектива е позволила на учените да моделират структурата на облака в 3D. Те са установили, че изхвърленият материал се е движел предимно в тангенциална посока, тоест приблизително успоредно на повърхността на Диморфос, със скорост около 50 метра в секунда.
Учените са установили, че материалът е дошъл от дълбочина няколко метра под повърхността, а нишковидната структура свидетелства за нееднородна повърхност: астероидът е бил покрит с камъни, отломки и големи скални блокове.
Това също е от решаващо значение за основния въпрос на мисията. Самият сблъсък оказва натиск върху астероида и променя неговия импулс, но изхвърленият материал също има принос. Отломките действат като ракети, които отлитат приблизително в посока, обратна на удара, и така усилват тласъка от сблъсъка. Това е добра новина, защото означава, че след удара астероидът се е отклонил повече от първоначално очакваното. Следователно, ако подобен обект застрашава Земята, отклоняването му би било по-лесно. В този случай малкият ъгъл, под който са изхвърлени отломките, е намалил ефективността на тласъка, но въпреки това те са оказали измеримо въздействие върху астероида.
По-ранно изследване показа, че ефективността на подобни сблъсъци намалява значително, ако ударът попадне например върху склон. Затова, тъй като не можем предварително да познаваме релефа на астероида, при операция за отклоняването му може да е по-разумно да изпратим няколко по-малки ударни апарата, които да го поразят многократно, вместо един голям. Поне това сочат данните. Макар в момента вероятността за значителен удар върху Земята да е много малка, за достатъчно дълъг период тя достига 100 %. Ако, разбира се, не предприемем нищо.
DART обаче показа, че можем да направим нещо, за да повлияем на траекторията на приближаващ астероид. Това несъмнено е добра новина и си струва да надградим постигнатото.
































