Мозъкът ни е изумително сложен орган, чието функциониране занимава изследователите още от Античността. Как орган с тегло едва около 1,3 килограма успява да съхранява детски спомени, сънища и творчески идеи? Как поражда чувствата на радост, любов и ревност? Как регулира сърдечния ритъм, дишането и цикъла на съня?
През ХХ век учените успяват да установят кои области на мозъка управляват различните физиологични функции. Тези знания са безценни, но наличните методи са сравнително груби и не позволяват да се докаже дали определен тип нервни клетки пряко предизвиква конкретно усещане или поведение. Така представата за мозъка прилича на размазана снимка, в която липсват много подробности.
Francis Crick е сред учените, които мечтаят за по-прецизни инструменти за изследване на изключително сложната мрежа от нервни клетки в мозъка. Няколко десетилетия след откриването на двойната спирала на ДНК през 1953 г. той започва да изучава механизмите, които правят възможно човешкото съзнание. За целта се опитва да установи как могат да се активират отделни нервни клетки в жив мозък. Предаването на сигнали в нервните клетки е изключително бързо. Crick стига до извода, че светлината вероятно би била идеалното средство, с което да се постигне необходимата скорост.
Ако молекулярните биолози успеят по някакъв начин да модифицират нервните клетки така, че да реагират на светлина, може би ще могат да управляват нервната активност.
Самият Crick признава, че идеята му изглежда неправдоподобна, но допуска, че някой ден тя може да се осъществи.
Дръзката идея на Crick вече е реалност. Karl Deisseroth, Peter Hegemann и Georg Nagel са удостоени с Нобеловата награда за физиология или медицина за 2026 г. за откриването на молекулярен превключвател за нервните клетки. Днес изследователите могат с помощта на светлина да включват и изключват отделни невронни вериги в мозъка. По този начин те могат да извикват спомени, да пораждат усещания, да управляват модели на поведение и да изучават типовете нервни клетки, които участват в различни психиатрични и неврологични разстройства. Методът, наречен оптогенетика, променя из основи знанията ни за мозъка. Той дава и важна представа за взаимодействието на нервната система с различни клетки в други части на тялото, например в сърцето и червата.
Водорасли с бързи реакции
Пътят към оптогенетиката започва с нещо привидно далечно: в началото на 90-те години Peter Hegemann от Института по биохимия „Макс Планк“ се заема да изследва как едноклетъчното водорасло Chlamydomonas успява да реагира толкова бързо на светлина. Chlamydomonas е известно със способността си да плува към светлината. Ако тези водорасли се поставят в хранителен разтвор в петриева паничка и едната ѝ страна се освети, зеленият цвят откъм източника на светлина става много по-наситен, защото микроскопичните водорасли се струпват там. Едноклетъчните водорасли възприемат светлината с очното си петно. Това е миниатюрна оранжева точка на клетъчната повърхност, която съдържа светлочувствителната молекула ретинал.
Hegemann изследва очното петно на водораслите. С помощта на миниатюрни електроди той измерва електрическите сигнали, които възникват в Chlamydomonas при осветяването му. Водораслите реагират невероятно бързо: едва половин милисекунда след като светлината достигне очното петно, възниква електрически импулс.
Това е изключително бързо в сравнение с другите биологични системи, познати на изследователите по онова време. Светлината, която достига човешкото око, задейства сложна верижна химична реакция с множество отделни стъпки. Последният белтък в тази верига — йонен канал — образува отвор на клетъчната повърхност, през който преминават електрически заредени йони и така се създава електрически сигнал. Целият процес отнема поне 10 милисекунди.
Как тогава е възможно при тези водорасли
реакцията на светлина да е над двадесет пъти по-бърза, отколкото в собствените ни очи?
Hegemann вижда само едно обяснение за тази реакция: при Chlamydomonas процесът вероятно е много по-прост, отколкото в човешкото око. Предполага, че има един-единствен белтъчен комплекс, който едновременно улавя светлината и действа като йонен канал. Идеята му е посрещната скептично. По онова време изследователите вече познават множество различни видове йонни канали, но нито един от тях не може самостоятелно да реагира на светлина.
За да провери хипотезата си, Hegemann се опитва да изолира светлочувствителния белтък на Chlamydomonas. Това обаче се оказва по-трудно, отколкото звучи. Когато белтъците от очното петно на водораслите бъдат извлечени от естествената си среда, те стават нестабилни и лесно се увреждат, което затруднява изучаването им. Около началото на новото хилядолетие обаче, след години на неуспехи, изследователската група прави интересно откритие. Японски учени са разчели ДНК на Chlamydomonas и са направили достъпни генетичните последователности на хиляди гени. Сред тях групата на Hegemann открива два гена, които показват значително сходство с известни гени за светлочувствителни белтъци.
Жаби и белтъци
В този момент Hegemann се свързва със своя колега Georg Nagel от Института по биофизика „Макс Планк“. Nagel разполага с необходимите знания, за да направи следващата решаваща стъпка към технологията, която впоследствие ще преобрази невронауката.
Nagel използва жабешки яйцеклетки за изследване на белтъци. Когато получава двата гена на Chlamydomonas, той инжектира техни копия поотделно в различни групи жабешки яйцеклетки. След това клетките започват да произвеждат големи количества от двата неизвестни белтъка. Белтъците се разполагат в мембраната на повърхността на яйцеклетките. Така Nagel може да изследва как действат и скоро установява, че хипотезата на Hegemann, формулирана десетилетие по-рано, е вярна: новооткритите белтъци са йонни канали, които се отварят под въздействието на светлина.
Тези белтъци са наречени каналродопсин-1 (ChR1) и каналродопсин-2 (ChR2). Както при опита на Hegemann, изследванията на Nagel върху ChR2 показват, че белтъкът реагира изключително силно и бързо на светлинни импулси.
При светлинен стимул каналът на повърхността на жабешката яйцеклетка се отваря в рамките на 0,2 милисекунди. След това през него преминават положително заредени йони, които създават електрически сигнал.
Hegemann и Nagel бързо осъзнават, че са направили много важно откритие, което може да намери приложение и другаде. Те опитват да въведат гена за ChR2 в ембрионални човешки бъбречни клетки и в бъбречни клетки от хамстер. Клетките стават светлочувствителни: когато бъдат осветени, генерират електрически сигнал. Hegemann и Nagel публикуват резултатите от експеримента си през 2003 г. Те предполагат, че ChR2 може да се използва като ефективен инструмент за предизвикване на електрически импулси в клетките чрез светлина.
Един решителен невролог
Следващият пробив е дело на млад изследовател от Stanford. Когато Karl Deisseroth започва да учи медицина през 90-те години, той се подготвя за неврохирург. Част от обучението му обаче преминава в психиатрична клиника, където страданието на пациентите му прави дълбоко впечатление. Тогава започва да се пита как е възможно мозъкът да функционира толкова различно при различните хора. Защо за хората с депресия е толкова трудно да изпитват радост? Какво причинява аутизма или налудностите при шизофрения?
В крайна сметка той получава докторска степен по неврология и в лабораторните си изследвания изучава тънки мозъчни срезове в петриеви панички. Тази работа също води до важни прозрения, но скоро Deisseroth осъзнава, че за да разбере самите заболявания, трябва да изследва и как функционират нервните клетки в жив мозък.
Други изследователи също разработват методи, които да позволят регулирането на активността на определени нервни клетки по начина, предложен от Francis Crick. Мнозина от тях обаче се опасяват, че пилеят време и средства за нещо, което изглежда като неосъществима мечта. Deisseroth все пак решава, че трябва да поеме риска: леченията, които може да предложи на пациентите си, рядко са ефективни и често причиняват тежки странични ефекти. Той стига до извода, че ако иска да намери по-добри терапии, трябва да научи повече за мозъка.
Когато Deisseroth създава собствена изследователска група, тя започва да търси белтъци, с които да предизвиква електрически импулси в нервните клетки.
Групата вече изпитва няколко кандидата, когато Deisseroth за първи път научава за откриването на ChR2. Той бързо се свързва с Georg Nagel и го пита дали може да получи ДНК, кодираща белтъка.
Когато ДНК пристига в лабораторията на Deisseroth, изследователят я въвежда в нервни клетки от плъх, отглеждани в петриеви панички. Първоначално той се опасява, че чуждият ген ще се отрази неблагоприятно на чувствителните нервни клетки, но те видимо започват да произвеждат ChR2 без никакви проблеми. Когато изследователската група ги осветява със синя светлина, клетките реагират незабавно. Светлината предизвиква нервен сигнал, който може да се разпространи към други нервни клетки.
Групата на Deisseroth публикува резултатите си през 2005 г. Учените са достигнали решаващ етап, макар Deisseroth да съзнава, че предстои още дълъг път до целта му: да управлява активността на нервните клетки в живи животни.
Страх с дистанционно управление
Karl Deisseroth поставя началото на множество сътрудничества, включително с Peter Hegemann и Georg Nagel. Той споделя откритието си и с други специалисти, които разпознават огромния му потенциал. Скоро са открити още редица белтъци, които могат да включват и изключват нервни клетки и се активират от светлинни сигнали с различна дължина на вълната.
Новият метод получава името оптогенетика през 2006 г. Година по-късно Deisseroth успешно активира нервни клетки в мозъка на живи мишки. Неговата група въвежда гена за ChR2 в определен тип нервни клетки в двигателната кора, след което ги осветява чрез тънко оптично влакно, прокарано през черепа.
Това им позволява да управляват движението на мустаците на мишката.
През същата година Deisseroth, в сътрудничество с други изследователи, използва оптогенетиката, за да събужда контролирано спящи мишки. Групата въвежда ChR2 в наскоро открит тип нервни клетки, за които се предполага, че регулират будността. Когато учените насочват светлина към тези клетки, мишките се събуждат и така потвърждават хипотезата.
Друго известно изследване от ранните години на оптогенетиката е публикувано през 2012 г. Susumu Tonegawa и Deisseroth успяват да активират енграма, или следа на паметта — специфична конфигурация от нервни пътища, която се създава при формирането на спомен. Изследователите изучават мозъка на мишки, докато животните изпитват страх, и наблюдават кои нервни клетки са активни при създаването на спомен за преживяното.
Когато по-късно активират отново тези нервни клетки, мишките проявяват признаци на страх, въпреки че в този момент не са в опасност.
Това е първият експеримент, при който изследователите успяват да докажат точно кои нервни клетки са необходими за конкретен спомен.
Нова ера в невронауката
Възможността целенасочено да се активират отделни типове нервни клетки в мозъка променя из основи разбирането ни за този невероятен орган. Мозъкът на възрастен човек съдържа около 90 милиарда нервни клетки, всяка от които изгражда хиляди връзки с други нервни клетки. В много случаи нервен път, започващ от една клетка, се простира до съвсем друга област на мозъка, а нервни клетки, управляващи напълно различни телесни функции, могат да бъдат тясно преплетени помежду си.
С помощта на оптогенетиката изследователите вече могат да установят точно кои нервни клетки в един сложен нервен сноп управляват различните мозъчни функции. Например те са идентифицирали невронни вериги, които регулират усещането за болка, социалното поведение, жаждата, приема на храна, възнаграждението и вниманието. Открити са и нервни клетки, отговорни за разнообразни функции — от регулирането на циркадния ритъм до повишаването на телесната температура при активиране на имунната система.
Изучавайки по-сложни форми на поведение, изследователите установяват също, че отделни невронни вериги могат да управляват различните елементи на едно поведение. Например една верига регулира как мишките събират малките си в гнездото, а друга — как се грижат за тях.
Оптогенетиката може да се използва и за изследване на клетъчни функции извън нервната система и мозъка. Deisseroth доказва, че сърдечният ритъм може да влияе върху емоциите ни: ако сърцето е принудено да работи по-усилено, това може да засили чувството на тревожност. Други изследователи идентифицират специфични клетки в червата, които могат да обяснят защо някои хора предпочитат захарта пред подсладителите — и това са само няколко от многобройните примери.
***
Учените възлагат големи надежди на знанията, придобити чрез оптогенетиката, за създаването на нови лечения, а това вече започва да се осъществява. Методът дава по-задълбочена представа за особеностите на психиатрични и неврологични разстройства като депресията, тревожността, шизофренията, болестта на Алцхаймер и болестта на Паркинсон.
Изследователите вече са направили и първите стъпки към използването на оптогенетиката като лечебен метод. Провеждат се клинични изпитвания с цел възстановяване на зрението при хора, ослепели вследствие на пигментен ретинит — заболяване, което унищожава пръчиците и колбичките в окото.
Когато в ретината на такъв пациент е въведен белтък, подобен на ChR2, той частично възвръща зрението си. С помощта на специални очила, които излъчват светлина, пациентът успява също да различава и хваща предмети върху масата.
Има надежда оптогенетиката да подобри и работата на кохлеарните импланти. В момента тези импланти стимулират слуховия нерв с електрически ток. Ако вместо това може да се използва оптогенетика, имплантът би могъл да активира слуховия нерв с по-голяма прецизност.



































