Неутриното са най-срамежливите частици във Вселената: нямат електрически заряд, а масата им е нищожна. Затова обикновено преминават през материята незабелязано и само рядко издават присъствието си, като се сблъскат с някое атомно ядро. Всяка секунда през нокътя на кутрето ни преминават 65 милиарда неутрино от Слънцето, без да усетим нищо. Неутрино пристигат и от други области на Космоса и носят интересни улики за някои от неговите загадки. Ако успеем да уловим тези по-редки космически неутрино, можем да получим сведения за екстремните условия в местата от Вселената, откъдето произхождат.
Още през 80-те години на XX век Франсис Халзен осъзнава, че антарктическият лед може да е идеален за улавянето на достатъчно голям брой от тези неуловими неутрино, така че изследователите да научат повече за далечните им източници.
Той бързо убеждава и други в това и през 1992 г. група упорити изследователи и инженери започва първите експерименти, при които спускат светлинни детектори в ледник на Южния полюс. Пробивът идва около двадесет години по-късно: тогава неутринният телескоп IceCube за пръв път регистрира неутрино с характеристики, които убеждават изследователите, че те действително идват от далечни области на Космоса. От този момент търсенето на източници на неутрино във Вселената набира още по-голяма скорост.
Физиката на елементарните частици среща астрофизиката
Халзен израства в Белгия. Напредъкът през 60-те години го привлича към физиката на елементарните частици и първоначално той се съсредоточава върху частиците с голяма маса, изградени от кварки. Скоро след като защитава докторската си степен, започва работа в Университета на Уисконсин в Мадисън, САЩ. Междувременно осъзнава колко много може да научи физиката на елементарните частици от частиците, достигащи до нас от Космоса, и как на свой ред астрофизиката може да се възползва от нея.
Подтикът за изследването на неутриното идва от наблюденията на съвсем други частици. Космосът непрекъснато е пронизван от потоци частици, които наричаме с общото име космически лъчи. Повечето от тях са протони, тоест „голи“ водородни ядра. Понякога протоните от Космоса достигат до нас с невероятно голяма енергия, далеч надхвърляща тази, която бихме могли да им придадем в ускорител на частици на Земята.
Произходът на космическите лъчи с най-високи енергии дълго време е една от най-големите загадки на Вселената. Според физиката процесите, които ускоряват протоните до високи енергии, създават и високоенергийни неутрино. Затова неутриното могат да предоставят решаващи улики за тези космически ускорители на частици. Успешното идентифициране на неутрино, носещи огромно количество енергия, позволява те да бъдат разграничени от значително по-нискоенергийните неутрино, които произхождат от разпадането на радиоактивни вещества или от Слънцето, или се образуват при навлизането на космическите лъчи в земната атмосфера.
Неутриното, които не произхождат от заобикалящата ни среда, със сигурност идват от много, много далеч — може би от бурни процеси в области, където са избухнали звезди, или от далечни активни галактики.
Проблясъци в леда
През 80-те години, когато Халзен вече се занимава с космически частици, той научава, че съветски изследователи планират да регистрират сигнали от неутрино в Антарктида с помощта на радиоприемници. Идеята е, че когато неутрино се сблъска с атомно ядро в леда, възниква електрическа искра, която генерира радиовълна. Ако тя е достатъчно силна, би могла да бъде уловена с радиоантена. Това вдъхновява Халзен и той осъзнава, че друго възможно решение е в ледниковия лед да се поставят светлинни детектори, които да търсят пряко проблясъците от сблъсъците.
Още около 1960 г. няколко физици предполагат, че водата може да бъде подходяща среда за регистриране на неутрино от Космоса. В редките случаи, когато неутрино се сблъска с атомно ядро, се образува заредена частица. След това тя се движи в същата посока като първоначалното неутрино и излъчва синя светлина. Тъй като водата е прозрачна, тази светлина може да бъде засечена. С подходящо оборудване може да се определи посоката на разпространението ѝ и дори откъде е дошло неутриното. Най-важното условие е наличието на достатъчно голям обем вода, за да могат да се наблюдават следите от повече сблъсъци с неутрино.
Идеята на Халзен е вместо вода да използва естествени ледени масиви.
Той се свързва със своя колега Джон Г. Лърнид, който работи по проекта DUMAND. Това е сходна инициатива, чиято цел е да регистрира светлинните сигнали от неутрино в дълбоките и чисти океански води край Хаваите. Двамата физици обсъждат възможностите и предизвикателствата пред регистрирането на неутрино в Антарктида. За пръв път представят концепцията си за неутринна обсерватория в леда на Южния полюс през 1988 г. на конференция в Полша.
Неутринен телескоп на Южния полюс
Франсис Халзен осъзнава, че разполагането на неутринната обсерватория на географския Южен полюс има редица предимства: там вече работи изследователска станция с редовни доставки и са осигурени всички необходими условия за работата на екипа.
Самият лед също предлага редица предимства. На достатъчно голяма дълбочина цари постоянен мрак. За разлика от океана, няма смущения от живи организми, а съдържанието на радиоактивни вещества е ниско. Ледът е стабилен и осигурява твърда повърхност за хората, работещи в съоръжението. Районът е геологически стабилен и няма земетресения. Недостатък обаче е, че заради студа през по-голямата част от годината е невъзможно да се пътува до Южния полюс или да се напуска. Цялата работа на място трябва да се извърши през краткото антарктическо лято между ноември и февруари.
Първоначално Халзен се задоволява с теоретичната работа, а Лърнид е зает със собствения си проект и повече не се връща към общата им идея за улавяне на неутрино на Южния полюс. Историята би могла да приключи дотук, но концепцията предизвиква толкова голям интерес, че в рамките на няколко години около Халзен се събират изследователи от други институции, за да осъществят замисъла му за неутринна обсерватория в Антарктида.
За целта първо трябва да решат редица практически проблеми, свързани с поставянето на уредите дълбоко в леда. От специалистите по ледници научават, че с помощта на своеобразна усъвършенствана душова глава, която разтопява леда с гореща вода, могат да се пробиват отвори с дълбочина километър. След това в пълния с вода отвор може да се спусне дълъг кабел със светлинни датчици.
Халзен описва тези датчици като електрически крушки, работещи наобратно — уредът улавя светлината и я превръща в електрически сигнал.
Досадни мехурчета
Изследователската група първо изпитва спускането на датчиците в леда в Гренландия, за да провери дали те могат да регистрират светлината, излъчвана от частиците в него. След това започва изграждането на първата неутринна обсерватория на Южния полюс, предшественика на IceCube — AMANDA.
Халзен разказва, че на Бъдни вечер през 1993 г. седял на масата с компютъра в скута си и чакал съобщението, потвърждаващо, че първият кабел с оптични модули е спуснат в леда. Щом това се случва, се появяват и първите проблеми. Горният слой на леда е пълен с мехурчета, които разсейват светлината в различни посоки и замъгляват информацията за движението на частиците. Затова най-ранните експерименти се оказват разочароващи.
Оказва се обаче, че под 1 400 метра дълбочина ледът е изключително чист и прозрачен. Там светлинните проблясъци от неутриното изминават до 300 метра, преди да бъдат погълнати — много повече, отколкото някой е очаквал.
Един от страничните резултати на неутринния проект е, че изследователите научават много за свойствата на леда на различни дълбочини.
Изграждането на AMANDA продължава до януари 2000 г. Всичко работи по план, но системата не е напълно подходяща за регистриране на високоенергийните неутрино от космическите ускорители на частици. Необходим е по-голям обем, затова започва изграждането на IceCube — един кубичен километър лед, оборудван със светлинни датчици. IceCube достига пълния си размер през 2011 г. с 5 160 светлинни детектора, разпределени по 86 кабела. През годините Халзен остава активна движеща сила първо за AMANDA, а след това и за IceCube. Като отдаден и ентусиазиран водещ изследовател той съпровожда тези проекти от първоначалната идея до пълномащабните измервания и научните резултати.
Неутринна обсерватория като IceCube регистрира не само неутриното, които изследователите търсят. Тези космически неутрино трябва да бъдат открити сред фоновите сигнали, породени от навлизането на космическите лъчи в земната атмосфера. Част от тези частици могат да достигнат до датчиците, разположени на дълбочина между 1 450 и 2 450 метра под повърхността. Всеки ден се регистрират над сто милиона такива частици в атмосферата над Антарктида. Космическите лъчи създават и неутрино в атмосферата, няколкостотин от които достигат до IceCube ежедневно, след като са преминали през Земята откъм Северното полукълбо.
За да открият космическите неутрино, изследователите трябва да идентифицират събитията, при които неутрино са взаимодействали с леда. Дори когато не могат да бъдат напълно сигурни, че дадено неутрино има извънземен произход, те преглеждат всички подбрани събития. Проверяват дали общите им характеристики съответстват на очакваните за космическите неутрино и се различават от тези на атмосферните неутрино.
През 2013 г. са обявени първите доказателства, че действително са открити космически неутрино, а няколко години по-късно вече са събрани достатъчно данни, за да може откритието да се смята за сигурно.
За какво служат неутриното от Вселената?
Неутринната астрономия започва в малък мащаб още през 60-те години, когато Реймънд Дейвис-младши наблюдава неутрино от Слънцето. Това е потвърдено и от изследователския екип на японската неутринна обсерватория Kamiokande под ръководството на Масатоши Кошиба, който успява да определи траекториите на неутриното и да проследи произхода им. През 1987 г. Kamiokande регистрира поток от неутрино, свързан с експлодираща звезда — свръхнова в съседния Голям Магеланов облак. Скоро това откритие е допълнено от измервания на неутрино, извършени по същото време в САЩ и Съветския съюз.
За тези пробиви Реймънд Дейвис-младши и Масатоши Кошиба получават Нобеловата награда за физика през 2002 г., като доказват, че неутриното могат да се използват за изследване на явленията в Космоса.
Един проблем обаче остава: броят на неутриното, регистрирани от Реймънд Дейвис-младши, е едва една трета от количеството, предвидено въз основа на изчисленията за очакваните реакции в Слънцето. Оказва се, че причината е свързана със съществуването на три вида неутрино. Физиците откриват, че неутриното могат да преминават от един вид в друг. Така неутрино, възникнало като един вид, може да достигне до земен уред като друг, а за наблюдението на тези преобразувани неутрино е необходим различен метод от използвания от Реймънд Дейвис-младши.
Променливата природа на неутриното е разкрита с експерименти в Япония и Канада, а за това откритие Такааки Каджита и Артър Б. Макдоналд получават Нобеловата награда за физика през 2015 г.
Така неутриното помагат на физиците да потвърдят представите си за процесите във вътрешността на Слънцето и точността на моделите за свръхнови. Замисълът зад IceCube е да изведе неутринната астрономия на ново равнище с надеждата, че неутриното могат да предоставят информация за явления, скрити зад облаци прах, или за толкова далечни обекти, че другите форми на излъчване се губят по пътя. Целта е да се получат знания, недостъпни по друг начин.
В сравнение с протоните неутриното имат предимството, че нямат електрически заряд. Магнитните полета в Космоса променят траекториите на заредените протони, затова е невъзможно произходът им да се установи чрез проследяване на пътя им назад. Процесите, които ускоряват протоните, обаче създават и неутрино, които не се влияят от магнитните полета. Така проследяването на траекториите на най-високоенергийните неутрино позволява да се установи и къде се ускоряват протоните в космическите лъчи.
Какво предстои?
Една от важните цели през следващия период е да бъдат определени отделни източници на междузвездни неутрино. IceCube вече е идентифицирал няколко възможни източника, сред които е активната галактика NGC 1068, известна и като M77. По всичко личи, че 79 от регистрираните от IceCube неутрино са дошли от тази галактика. Това доказателство обаче не е достатъчно убедително, за да бъде NGC 1068 потвърдена като източник на неутрино. Колкото повече неутрино регистрират датчиците, толкова по-голям е шансът да бъде определено откъде идват.
През последните години изследователите, работещи с IceCube, успяват да наблюдават и високоенергийни неутрино от собствената ни галактика — Млечния път. Предполага се, че те се образуват, когато космическите лъчи се сблъскват с атоми в разредения междузвезден газ.
През следващите години със сигурност ще чуваме много за неутринната астрономия, тъй като и други следват пътя, проправен от създателите на IceCube. В Северното полукълбо вече има няколко други неутринни телескопа на различни етапи на разработка, но те работят във вода вместо в лед. Макар проектът DUMAND, вдъхновил Халзен през 80-те години, да приключва през 1995 г., натрупаният опит намира приложение в редица други проекти, например обсерваториите в езерото Байкал, Средиземно море, Южнокитайско море и край западното крайбрежие на Канада. Междувременно IceCube продължава да работи и в момента се планира неговото разширяване.
Следващото поколение на IceCube ще бъде още по-впечатляващо и ще обхваща осем кубични километра лед.

































