Микроскопична водна капка, обвита в липидна мембрана, която съдържа химични вещества и фрагменти ДНК, кодиращи едва 36 гена. Това представлява новата клетка, която все още не може да бъде наречена жива, но безспорно е най-голямото досега приближение до изграждането на жива клетка от нулата. В свое изследване, публикувано онлайн малко преди 6 юли 2026 г., синтетичният биолог от Университета на Минесота Кейт Адамала и колегите ѝ показват, че разработката им, наречена „SpudCell“, може да расте чрез сливане с други капки, да копира генома си и да се дели. Изследователите обаче подчертават, че SpudCell все още не е жива клетка, тъй като не може да се дели в продължение на множество поколения, нито да претърпява еволюционни промени.

Изследователите отдавна мечтаят да създадат клетки в лаборатория — както за да разберат основите на живота, така и за да получат клетки, които по-лесно да бъдат модифицирани за производството на определени съединения. Повечето изследователски групи обаче си поставят по-скромни цели и се опитват да възпроизведат отделни клетъчни функции, като хранене или растеж. Съчетаването на няколко функции е изключително трудно, тъй като всяка от тях обикновено протича най-добре при различни условия, например определено количество магнезий или конкретно ниво на киселинност. „Обединяването на всички тези функции в една синтетична клетка е постижение, което науката отдавна очаква“, казва Йоб Букховен, специалист по системна химия в Техническия университет в Мюнхен. Той обаче подчертава, че твърденията в новото изследване тепърва трябва да преминат научно рецензиране.

Изследователите, които се опитват да изградят синтетични клетки, или използват молекули, необходими за съществуващите форми на живот — например ДНК и мастни киселини — или разработват изцяло синтетични градивни елементи. Създателите на SpudCell следват първия подход, като се опират на разработената преди няколко десетилетия система PURE. Тя представлява своеобразен основен комплект от биомолекули, включително белтъци и рибозоми, необходими за транскрипцията на ДНК в иРНК и за транслацията на РНК в белтъци. Други изследователи са поставяли тези градивни елементи в липозоми — по същество водни капки, обвити с мастни киселини — за да създадат системи, изпълняващи някои основни клетъчни функции, например производство на белтъци. Такива капки обаче никога не са успявали да се хранят и да се делят под контрола на собствения си геном.

Отвори галерията

Благодарение на находчиви инженерни решения изследователската група на Адамала е проектирала клетките SpudCell така, че да могат да правят и това. В генома им, който е 50 пъти по-малък от типичния бактериален геном, са включени гени, позволяващи на SpudCell да произвежда специални молекулни маркери и да ги разполага по повърхността на капката. Те служат като места за прикрепване на хранителни везикули — по-малки липозоми, съдържащи ензими и други молекули, необходими на клетъчната капка. Тази „храна“ позволява на клетките SpudCell да растат и да копират генома си.

Като втора стъпка изследователите са кодирали в генома на SpudCell механизъм за делене на капките: друг вид повърхностен маркер, наречен FLAG, който може да се свързва с голяма молекула, известна като стрептавидин. Свързването поражда отблъскваща сила между повърхностните молекули. Когато в хранителната среда се добави достатъчно стрептавидин, тази сила на практика разкъсва капката на две. „Процесът няма как да бъде по-прост“, казва Адамала.

Адамала признава, че процесът на делене е много неефективен. За да постигнат няколко цикъла на делене, изследователите е трябвало да разделят клетките SpudCell механично, като ги прокарват под натиск през мембрана с миниатюрни отвори. След като повторили това няколко пъти, възникнал нов проблем: копията на генома не се разпределяли правилно при деленето и след пет цикъла едва 30 % от клетките SpudCell съдържали пълния геном.

Отвори галерията

С времето в клетките SpudCell се разграждат и рибозомите — сложните молекулни машини, произвеждащи белтъци. Системата няма механизъм нито за създаване на нови рибозоми, нито за отстраняване на старите. Въпреки това SpudCell е важен крайъгълен камък, казва Дрю Енди, синтетичен биолог от Станфордския университет. Според него разработката доказва, че чрез съчетаване на четири-пет елемента от различни научни постижения може да се получи система, която расте и се дели.

Тъй като съставните части на SpudCell са добре познати, според Адамала биолозите ще могат постепенно да усъвършенстват системата. „Тя не е особено ефективна, но знаем точно как е устроена“, казва изследователката. За разлика от тях, добавя тя, синтетичните биолози, които искат да модифицират живи клетки за други цели, са ограничени от липсата на знания. Докато нейните клетки приличат на първия самолет на братя Райт, изследователите, работещи с истински клетки, „са като инженер, на когото са дали цял Dreamliner без чертежите“.

Макар клетките SpudCell все още да нямат характерната за живота способност да еволюират, един от експериментите на Адамала е опит за напредък и в тази посока. Тя е въвела в някои клетки SpudCell генетична мутация, която ги кара да произвеждат повече повърхностни маркери за хранителните везикули. Така те поемат повече храна и растат по-бързо. И действително, мутиралите клетки SpudCell са изпреварили вариантите без мутацията: след пет цикъла на растеж и делене около 60 % от геномите са я носели. Разбира се, това не е естествена дарвинова еволюция, тъй като мутацията е въведена от изследователите, а клетките е трябвало да бъдат принуждавани да се делят механично. Все пак резултатът е голяма стъпка към възпроизвеждането ѝ.

Абонамент за бюлетина

Коментари: 0

За да напишете коментар, първо влезте в профила си!

Все още няма коментари към тази статия!

Помогнете на другите, като споделите какво мислите за статията.
Към началото на страницата