Калифорнийският град Ел Сегундо е един от центровете на американската авиационна и космическа индустрия от близо век. През Втората световна война местните заводи произвеждат бомбардировачи за Тихоокеанския фронт. По-късно тук се установяват гиганти като Hughes и Northrop, които създават поколение след поколение самолети и космически кораби. Днес в района работят десетки космически и технологични стартъпи, а в съседния Хоторн се намира и SpaceX.
През една майска вечер в невзрачна сграда в източния край на Ел Сегундо около 50 инженери от Varda Space Industries се събраха, за да се подготвят този път за завръщане, а не за изстрелване. Хапваха студена пица и играеха настолни игри, докато следяха предаването на живо и очакваха новини за състоянието на апарата си, който се спускаше към Земята над австралийската пустош. „Представлението“ започна в 22:59 ч. Капсулата се носеше към Земята с около 31.000 километра в час, когато се отдели от спътника, към който дотогава беше прикрепена. Седемнадесет минути по-късно малката контролна зала избухна в радостни възгласи: първият парашут се отвори точно в предвидения момент.
Залата много прилича на центровете за управление на NASA и други космически компании, откъдето се ръководят пилотирани мисии, научни сонди и комуникационни спътници. Но предназначението ѝ е друго: тук се полагат основите на нова космическа индустрия, насочена към биомедицината.
Фабрики над главите ни
Varda е основана през 2021 г. За по-малко от 5 години компанията е проектирала, построила и извела в околоземна орбита шест капсули. Тази капсула, създадена за Изследователската лаборатория на Военновъздушните сили на САЩ, беше предназначена за изпитване на топлозащитни материали. Други обаче пренасяха миниатюрни лаборатории, които самостоятелно разтапят, разтварят, охлаждат и прекристализират фармацевтични съединения. На Земята гравитацията смущава тези процеси, като предизвиква конвекция и образуване на мехурчета в течностите, а кристалите и частиците се утаяват. В космоса обаче, където няма горе и долу, топлите течности не се издигат, а плътните частици не потъват. Така кристалите могат да се образуват в много по-спокойна среда.
В резултат, твърдят специалистите на Varda, в условията на микрогравитация белтъчните и лекарствените кристали стават по-чисти и еднородни. Възможно е дори да се получат съединения, които не могат да бъдат произведени на Земята. Техническият директор на Varda Никълъс Чалдела се надява тези предимства да доведат до лекарства, които се произвеждат, съхраняват и прилагат по-лесно.
Ако това се случи, космосът ще се превърне от място за изследвания и в производствена площадка.
Varda е само един пример за много по-широка инициатива. Изследователи от академичните среди и индустрията се стремят да превърнат биомедицинските експерименти, провеждани от десетилетия на Международната космическа станция (МКС), в нов вид производствена дейност. Според тях микрогравитацията може да подобри производството на лекарства и да предизвика революция в отглеждането на стволови клетки, импланти, миниатюрни органи и други живи материали. Идеята не е нова, но все по-усъвършенстваните космически лаборатории и евтините ракетни изстрелвания дават надежда, че микрогравитацията най-после може да намери промишлено приложение, вместо да остане само научна любопитност.
„Най-важното развитие през последните няколко десетилетия беше спадът в разходите за изстрелване“, казва Матю Уайнзърл, икономист от Harvard Business School, който изучава космическата икономика. „Ако повече компании като Varda създадат самостоятелни производствени и изследователски съоръжения, ще настъпи подобна революция.“
Дайте пипетите!
Секторът обаче продължава да се сблъсква с въпрос, който от десетилетия тегне над космическата индустрия: може ли забележителната наука да надделее над суровите икономически реалности на бизнеса на стотици километри над Земята? Ако възможните приложения се окажат обещаващи, индустрията има потенциала да доведе до дълбоки промени, казва Уайнзърл. Но всичко това все още е несигурно и тепърва се оформя, добавя той.
Откакто хората пътуват в космоса и все по-далеч в него, космическите агенции непрекъснато изтъкват разработките, които дължим на тези проекти и които намират приложение на Земята. Сериозни физически и финансови ограничения обаче пречат на по-пълното използване на тази обещаваща област. Когато през първото десетилетие на XXI век започва изграждането на МКС, „дори да изпратиш слама в космоса и да я превърнеш в злато, пак нямаше да е рентабилно“, казва Рей Силвър, невроендокринолог от Колумбийския университет. През 2002 г. тя е съпредседател на работната група на NASA, която помага за определянето на научните приоритети на МКС.
Дори след като експериментите достигат околоземна орбита, изследователите трябва да се научат как да приспособяват лабораторни техники, разработени в условията на земна гравитация. Преди да се присъедини към астронавтите на NASA през 2009 г., Кейт Рубинс работи като старши изследовател в института Whitehead, където изучава геномиката на вирусите и имунната система. Като новоприет астронавт тя е изумена колко много познати инструменти, например пипетите, все още не се използват от космическите изследователи — нещо, което ѝ се струва необяснимо. „Казах им: обяснете ми какви физични причини пречат на това“, спомня си тя.
Когато Рубинс заминава за МКС през 2016 г., пипети и друго лабораторно оборудване заемат по-голямата част от личния ѝ багаж от 5 килограма, за да може сама да ги изпробва.
Оказва се, че пипетите работят безупречно, както и широко използваните 96-ямкови плаки, които служат като миниатюрни епруветки за подготовка и съхранение на проби. Решителността на Рубинс дава нов тласък на биологичните изследвания на МКС.
Годините упорит труд най-после дават резултат. МКС се превръща в усъвършенствана орбитална лаборатория с автоматизирани микроскопи, стандартизирани работни процеси и все по-задълбочени познания за поведението на клетките и молекулите в микрогравитация. При определени приложения микрогравитацията може да бъде полезна нова променлива, казва Рубинс, която сега е директор на Института за космическа и глобална биомедицина Trivedi към Питсбъргския университет.
Космически изследвания за всички
Междувременно спадът в разходите за изстрелване благодарение на ракетите за многократна употреба Falcon 9 на SpaceX направи достъпа до космоса и осъществяването на идеи там значително по-евтини. Според анализ, публикуван през юли в списание PNAS Nexus, през 2000 г. извеждането на 1 килограм материал в космоса е струвало над 15.000 долара с отчитане на инфлацията, а през 2025 г. цената е паднала под 4.000 долара. Проучването прогнозира, че ако тенденциите се запазят, до 2030 г. разходите на килограм могат да намалеят с още 50 %.
„Достигнахме ново ниво на разбиране и натрупани знания“, казва Майкъл Робъртс, научен директор на Националната лаборатория на МКС. „А това може да ускори разработването на лечения и постигането на резултати и тук, на Земята.“
Робъртс посочва едно от ключовите постижения на фармацевтичната компания Merck: проведените на МКС експерименти с изключително успешното ѝ противораково лекарство Keytruda (пембролизумаб).
То представлява моноклонално антитяло, което помага на имунната система да атакува туморните клетки. В проучване от 2019 г. изследователите на Merck съобщават, че в микрогравитация белтъчните молекули на антитялото образуват по-малки и по-еднородни кристали, отколкото е възможно с традиционните производствени методи. Това отваря пътя към прилагане на лекарството чрез инжекция вместо с продължителни венозни вливания. Макар Merck в крайна сметка да пуска инжекционната форма на пазара чрез друг, наземен подход, експериментът показва предимствата на микрогравитацията.
Именно това изследване на Merck вдъхновява и създаването на Varda. По време на първата си мисия през 2023 г. компанията разтапя лекарството срещу ХИВ ритонавир, след което го прекристализира в най-нестабилната му структурна форма. Демонстрацията потвърждава, че лекарствата могат да се обработват автономно в орбита, да издържат месеци в космоса и да преживеят изпепеляващата топлина при завръщането в атмосферата.
Възползвайки се от честите изстрелвания на Falcon 9 на SpaceX, компанията сега си поставя за цел да ускори този доскоро изключително бавен експериментален процес, за да подпомогне търговските изследвания. „Ако получаваме данни за нещо веднъж годишно, веднъж на две или на три години, е доста трудно да го превърнем в работещ бизнес“, казва Адриан Радоча, научен директор на Varda.
Varda не е сама. През 2025 г. Redwire Space, дългогодишен разработчик на полезни товари за МКС, обяви споразумение със стартъпа ExesaLibero Pharma за производство в космоса на свръхчисти кристали на експериментално лекарство за костни заболявания. Те ще се използват за получаване на по-големи кристали на Земята. През май базираният във Великобритания стартъп BioOrbit изпрати на МКС полезен товар, който, подобно на капсулите на Varda, е предназначен за автономна кристализация на лекарства в микрогравитация. Приблизително по същото време Varda обяви партньорство с United Therapeutics за определяне на лекарствените препарати, които биха спечелили от обработка в орбита.
Малка гравитация, големи предимства
Според Майкъл Райли, директор по стратегиите на Varda, през следващите няколко години една капсула на компанията ще може да обработва достатъчно лекарство за клинично изпитване с няколкостотин пациенти. „Всъщност целта ни е да приложим на хора космическо лекарство — в случая лекарство, произведено в микрогравитация“, казва той.
Възможностите на микрогравитацията далеч надхвърлят отделните белтъци и нискомолекулните лекарства. Целта на LambdaVision, стартъп, възникнал в Университета на Кънектикът, е да създава изкуствени ретини от тънки слоеве на необичаен светлочувствителен белтък, известен като бактериородопсин.
Под въздействието на светлина бактериородопсинът изпомпва протони през мембраната. В организмите, които го произвеждат по естествен път, така възникналият йонен градиент осигурява енергия. Като наслагва до 200 внимателно подравнени слоя, съдържащи белтъка, LambdaVision се надява да създаде импланти, които да стимулират останалите здрави клетки в увредената ретина. Това би възстановило частично зрението на пациенти с макулна дегенерация.
Когато през 2009 г. Никол Вагнер, която днес е главен изпълнителен директор на LambdaVision, участва в основаването на компанията, микрогравитацията още не влиза в плановете ѝ. След девет мисии на МКС обаче става ясно, че липсата на утаяване и конвекция позволява производството на много по-равномерни белтъчни филми със значително по-малко отпадък.
По думите на Вагнер на Земята едва около 40 % от филмите отговарят на спецификациите, а повечето от останалите са или твърде дебели, или твърде тънки за предвиденото приложение.
Белтъчните филми остават стабилни дори след 6 месеца в орбита, което разсейва опасенията за увреждане от космическата радиация. „Всички останали изпращат неща горе, за да ги променят. Ние не искаме белтъкът да се променя“, казва Вагнер. До 2028 г. LambdaVision планира още пет полета до МКС, както и първия си полет извън станцията: съвместна мисия за изпитване на производствени методи в орбита на борда на апарат, построен от стартъпа Helogen.
За Катриона Джеймисън, директор на Института за стволови клетки Sanford към Калифорнийския университет в Сан Диего, привлекателността на микрогравитацията е в ускоряването на биологичните промени, а не в предотвратяването им. В космоса раковите клетки по-лесно се организират в триизмерни структури и бързо активират процеси, свързани с образуването на метастази. Джеймисън смята, че това може драстично да ускори изследванията на нови противоракови терапии. През 2024 г. тя изпраща на МКС клетки на рак на гърдата, за да провери ефективността на ребексиниб — експериментално противораково лекарство, разработено от Aspera Biomedicines, на която Джеймисън е съосновател. „Получихме резултати за 10 дни, докато на Земята това можеше да отнеме 10 години“, казва тя.
Биореактори
Други видове клетки също се държат по нови и необичайни начини, когато се освободят от гравитацията, казва Джеймисън. Стволовите клетки, от които възникват всички останали клетъчни типове, се размножават и стареят бързо. При това се активират реакции на стрес в „тъмните“ области на генома — обикновено неактивни участъци от ДНК, чието проявление на Земята може да отнеме много повече време. „Микрогравитацията отключва биологичните реакции на стрес и ги ускорява“, казва изследователката.
През последните две десетилетия учените се научиха да препрограмират обикновени кожни или кръвни клетки в индуцирани плурипотентни стволови клетки (iPS клетки), които притежават многостранните възможности на традиционните стволови клетки. Арун Шарма, кардиобиолог в медицинския център Cedars-Sinai в Лос Анджелис, е посветил десетилетие на изучаването на поведението на iPS клетките в микрогравитация и на предимствата, които тази среда може да предложи за отглеждането им.
Шарма гледа към небето още от дете: израства в Хънтсвил сред децата на учени и инженери, работещи в Центъра за космически полети Marshall на NASA. Като докторант той си сътрудничи с Рубинс при отглеждането на човешки сърдечни клетки, получени от iPS клетки, на борда на МКС. Днес, като директор на Центъра за космическа медицина на Cedars-Sinai, Шарма работи на Земята с поглед към космоса.
Той се надява микрогравитацията да помогне на iPS клетките да се превърнат в органоиди — лабораторно отгледани клетъчни структури, които възпроизвеждат много от свойствата на истинските органи. Затова те могат да бъдат полезни за изпитване на лекарства и други терапии, а дори и за заместване на живи тъкани. В лабораторията на Шарма негови колеги сравняват органоиди, отгледани на Земята, с такива, отгледани на борда на МКС. Земните органоиди изглеждат хаотични: размерите им са неравномерни, а вътрешността им е пълна с мъртви клетки и клетъчни остатъци. Отгледаните в космоса са по-големи и по-чисти. „Формата им е много по-равномерна и клетъчната смърт е по-слабо изразена“, казва докторантката Маделин Арцт.
Резултатите имат просто физично обяснение. На Земята органоидите се отглеждат в биореактори, които поддържат клетките в непрекъснато циркулираща течност, за да не се утаяват. Това течение може да слее клетъчните групи или да разкъса крехките структури тъкмо когато започват да се образуват. По думите на Шарма в микрогравитация органоидите остават в суспензия и без циркулация на течността.
Резултатите още не са публикувани, но са толкова убедителни, че NASA вече е одобрила финансиране от 1,5 милиона долара за повторение на експеримента на МКС. Новият товар ще бъде изстрелян с мисия на SpaceX до края на 2026 г.
Ако ефектът бъде потвърден, това може да постави началото на още един отрасъл на космическото биопроизводство — производството на заместващи тъкани, отгледани от iPS клетки. Вече се провеждат клинични изпитвания, които оценяват дали хирургично имплантирани нервни клетки, получени от iPS клетки, могат да облекчат симптомите на болестта на Паркинсон и дали подобни импланти от сърдечни клетки могат да подобрят състоянието при сърдечна недостатъчност. Орбиталните биореактори биха могли да произвеждат висококачествени органоиди като тези в експеримента на Шарма, при добив, далеч надхвърлящ сегашните възможности на Земята.
Частни космически станции
Тези възможности вече влияят върху плановете за космическите съоръжения, които ще наследят МКС. След 25 години в орбита станцията, която и в пряк, и в преносен смисъл скърца под тежестта на обтегнатите международни партньорства, постепенно се приближава към пенсионирането си. Междувременно търговските ѝ наследници започват да придобиват очертания. В офисен комплекс в Лонг Бийч например Vast работи с пълна сила по завършването на Haven-1 — търговска станция, която Cedars-Sinai възнамерява да използва за биомедицински експерименти още през 2027 г.
Самата станция представлява сложно обработен алуминиев цилиндър с дължина почти колкото автобус. Haven-1 ще приема само по няколко астронавти за кратки двуседмични мисии. Основната ѝ цел е да изпробва различен модел за изследвания в орбита: в нея ще се провеждат все по-автоматизирани експерименти, а учените ще я посещават само от време на време, за да се грижат за тях. „Определено искаме да вървим към автоматизация“, казва Меган Еверет, главен учен на Vast и бивш заместник-главен учен на програмата на NASA за МКС. В областите обаче, в които още се учим и сме едва в началото, присъствието на екипаж в космоса наистина е голямо предимство, добавя тя.
Дали станции като Haven-1 ще могат да обслужват процъфтяваща биоиндустрия, зависи от много по-прозаичен въпрос: икономическата ефективност. През 2020 г. Cedars-Sinai открива голямо съоръжение за биопроизводство, което в момента произвежда 1.500 различни клетъчни линии за модели на заболявания и клинични изпитвания на клетъчни терапии. Според директора на центъра Дхрув Сарийн сега би струвало над 2 милиона долара и би отнело поне 8 месеца да се създаде персонализирана клетъчна линия от iPS клетки и да се отгледат милиарди клетки — например за възстановяване на произвеждащите инсулин клетки на един-единствен пациент с диабет. Всичко това би било още по-скъпо в околоземна орбита, казва Сарийн, който вече е изпратил на МКС три полезни товара, свързани със стволови клетки. „Може да се научим да лекуваме болестите, но ако не можем да осигурим лечението на пациентите, какъв е смисълът от всичко това?“, пита той.
Някои продукти обаче могат да бъдат достатъчно ценни, за да оправдаят пътуването. В сътрудничество със Space Tango, разработчик на полезни товари за МКС, LambdaVision произвежда белтъчните си филми в автоматизирано устройство с размерите на кутия за обувки и тегло 10 килограма. В момента двупосочният транспорт на такъв товар до МКС струва около 600.000 долара, казва Вагнер. Същевременно цената на електронните ретинални импланти сега надхвърля 150.000 долара на око.
При такива цени само четири изкуствени ретини на мисия биха били достатъчни, за да покрият разходите за изстрелване — при условие че клиничните изпитвания дадат обещаващи резултати и имплантите в крайна сметка получат одобрение от регулаторните органи.
Компаниите, които управляват търговски космически станции, обаче ще имат нужда и от други източници на приходи. Vast и конкурентите ѝ се опитват да изградят бизнес около една орбитална икономика, в която многобройни плащащи клиенти — туристи, изследователи, астронавти — работят и се забавляват на стотици километри над главите ни. „Възможно е в бъдеще да успеем да направим бизнес модела на космическото производство работещ“, казва Робъртс. Но добавя: „Не съм сред хората, които вярват, че щом изведем МКС от експлоатация, в космоса веднага ще се появят търговски фабрики за производство на човешки органи.“
***
Засега голяма част от икономическите планове и надежди зависят от щедростта на NASA. В началото на 2026 г. обаче космическата агенция заяви, че разполага със средства за подпомагане само на една търговска космическа станция. „Въпреки интереса на инвеститорите няма независимо проверимо пазарно проучване, което да потвърждава икономическата жизнеспособност на търговска станция, финансирана само частично от NASA“, заяви ръководителката на програмата на агенцията за МКС Дейна Уайгъл по време на презентация през март.
Независимо какво ще предприеме NASA след извеждането на МКС от експлоатация, едва ли орбиталната икономика ще изчезне напълно, казва Шарма. Той добавя, че в момента много участници се опитват да навлязат в нея. Ако развитието на търговските космически станции забуксува, роботизираните капсули като тези на Varda могат отчасти да запълнят празнината и дори да предложат предимства. Станциите с екипаж са по-скъпи и подлежат на строги изисквания за безопасност, които ограничават процедурите и реагентите, достъпни за астронавтите.
В Ел Сегундо инженерите в центъра за управление на мисиите на компанията са оптимисти. Капсулата на Varda в крайна сметка се приземи невредима в Южна Австралия. Компанията иска да повтаря това постижение отново и отново: планира седем полета през 2027 г. и още десет през 2028 г. Както казва Джордан Крум, заместник-директор по полезните товари:
„Трябва да преминем отвъд демонстрациите и да обработваме тези химични вещества в орбита първо по научни, а след това и по производствени стандарти — и то в количества и с честота, на които досега никой не се е осмелявал. Това е едновременно вълнуващо и малко плашещо.“



































