Пилотираните космически полети имат 65-годишна история, а най-голямото разстояние за този период беше изминато през април 2026 г. от екипажа на Artemis II, който се отдалечи на 406.771 километра от нашата планета. Това са приблизително 1,36 светлинни секунди — дотам се простира човешкото присъствие в Космоса. Но колко далеч бихме могли да изпратим астронавти, ако поискаме? Вероятно не особено далеч. И все пак може би си струва да разгледаме какво би станало, ако отидем далеч отвъд реалистичните планове за пилотирано изследване на Космоса.
Ако по някаква причина изпратим хора към Марс още сега, ситуацията би била сложна и рискована, но мисията вероятно ще успее. При оптимално разположение на планетите пътуването дотам би отнело само седем месеца, а връщането може да се окаже дори по-бързо. Нека тогава разгледаме нещо още по-смело. Какво би станало, ако изпратим пилотирана мисия до Сатурн?
Бензиностанция край Титан
Планът е прост: да полетим до Сатурн, да съберем проби от Енцелад — ледения спътник на газовия гигант, под чиято повърхност има океан — и от Титан, най-големия известен спътник в Слънчевата система, където има метанови езера и протичат сложни химични процеси, а после да се върнем у дома. Детска игра. Колко време би отнело всичко това? Според проучване, оценяващо осъществимостта на мисия за събиране на проби от системата на Сатурн, цялото пътуване би продължило около 17 земни години.
„Започнахме да работим по това в рамките на програмата на NASA за иновативни перспективни концепции“, казва Джефри Ландис, автор на проучването, физик и специалист по ракетна техника в центъра „Джон Глен“ на NASA. „Търсехме нещо, което да е наистина голямо предизвикателство. И установихме, че никой досега не се е занимавал с мисия за събиране на проби от Титан“, продължава той.
Един от ключовите аспекти на предложенията за изследване на Космоса, особено когато включват и пилотирани космически полети, е използването на местните ресурси. По същество това означава да открием какво има на място в Космоса, което може да ни помогне да изпълним целите на мисията. Докато разработват плана за връщане на проби от Титан, изследователите стигат до извода, че вече разполагат с повечето необходими технологии и че проектът до голяма степен би могъл да се осъществи. Хрумва им и чудесна идея за намаляване на масата на необходимото гориво: след пристигането на Титан да отделят няколко години за превръщане на богатата на метан атмосфера и заровения под повърхността воден лед в гориво.
Едно от големите предизвикателства е апаратът за обратния полет, който трябва да бъде зареден на Титан. За него са разработени няколко различни концепции, като в един момент е обсъждан дори четирироторен хеликоптер. В крайна сметка за най-подходяща е избрана конструкция, която да се раздува с натрупването на произведеното гориво.
„Показахме, че по принцип е възможно горивото да се произвежда от наличните на Титан вещества“
– казва Ландис.
Хипотетичният екипаж би имал най-добри шансове за оцеляване, ако предварително изпратим няколко безпилотни мисии, които да започнат производството на гориво, да съберат пробите и да ги изведат в орбита. Така екипажът само ще прелети през системата на Сатурн, ще прибере пробите, ще зареди на междупланетната „бензиностанция“ и ще може веднага да потегли към дома. Това би спестило няколкото години, необходими за производството на гориво, но дори тогава космическото пътуване ще продължи повече от десетилетие. „Цялото пътуване отнема много време, така че тази мисия в никакъв случай не е бърза“, казва Ландис, който е и писател на научна фантастика. „Вероятно това е малко прекалено дълго за хората.“
Тежки проблеми
При ракетите винаги трябва да се отчита и делта-v — импулсът на единица маса на космическия кораб, необходим за ускоряване, забавяне и промяна на траекторията. Корабът за такава мисия трябва да е голям, затова придвижването му изисква огромно количество гориво. Разбира се, можем да се опитаме да използваме гравитационни маневри край Земята и други планети, за да го ускорим. При пилотирана мисия обаче бавната начална траектория и пестенето на гориво не са особено приложими, защото удължават пътуването.
Спестената маса от горивото за обратния път ще трябва да бъде компенсирана с храна, а за 17-годишно пътуване ще е необходимо огромно количество. Астронавтите обикновено приемат много повече калории от хората на Земята. И тъй като все още не сме разработили начин за мащабно производство на храна в Космоса — няколкото домата и глави салата, отгледани на космическата станция, не променят това — те ще трябва да вземат със себе си цялата храна за пътуването. Разбира се, бихме могли да изберем изключително калорични храни с много мазнини и масла, но това няма да осигури балансиран хранителен режим.
За здравословен прием на хранителни вещества можем да предвидим по 2 килограма храна дневно на астронавт. За цялото пътуване това означава над 12 тона храна на човек.
Следователно всичко, свързано с този проект, е в огромни количества. А още дори не сме споменали рискове като радиацията в междупланетното пространство. Срещу нея космическият кораб трябва да има защитен екран, който добавя още маса. Връщайки се към делта-v, това означава и че колкото по-голяма маса трябва да придвижваме, толкова повече гориво ще е необходимо.
„Първото нещо, което наистина бих искал да разработя, е задвижваща система, с която да стигнем до Сатурн и да се върнем. Пътуването ще бъде много, много дълго, ако използваме съществуващите химически ракетни двигатели. Наистина бих искал система с по-голяма тяга и по-висок специфичен импулс, например ядрен термичен двигател“, казва Ландис.
NASA вече е проучвала такива системи през 60-те години на XX век в рамките на проекта NERVA. Агенцията отново ги разглежда като възможно решение, с което хората да стигат до Марс за седмици вместо за месеци. Според една от концепциите времето за пътуване би могло да се съкрати до 45 дни, което изглежда напълно поносимо, ако вземем предвид само продължителността на полета. До Сатурн пътуването пак би отнело няколко години, но не и десетилетие, което също е по-реалистично.
***
Като цяло изглежда, че с настоящите методи пилотирано пътуване до Сатурн все още е невъзможно. Ако опитаме, вероятно ще погубим екипажа. След няколко години обаче може вече да разполагаме с технологии, които значително да подобрят шансовете астронавти да достигнат планетата с пръстените и да се върнат безопасно оттам.
































