На екстремна надморска височина природата не е особено благосклонна към бозайниците. Кислородът е оскъден, температурата никога не се покачва над нулата, а храна почти няма. Един бозайник обаче може да оцелява по-високо от всички останали: андската листоуха мишка (Phyllotis vaccarum). Този дребен кафяв гризач живее дори на върха на вулкана Llullaillaco, на границата между Чили и Аржентина, на 6700 метра над морското равнище — няколкостотин метра по-високо от най-близкия си съперник.
Наскоро учените установиха как тези гризачи успяват да живеят в толкова негостоприемна среда. За тяхна изненада не само недостигът на кислород е оформил тези мишки: изглежда, те са развили и необичаен начин да се справят с токсичната храна във вулканичните райони на Андите.
Джей Сторц, еволюционен биолог от Университета на Небраска в Линкълн, и колегите му за първи път установяват присъствието на листоухи мишки по върха на Llullaillaco през 2020 г., след като алпинисти съобщават, че са забелязали гризачи там. Изследователите са изненадани, че толкова дребно животно може да живее при такива невъобразими условия: температурите постоянно са под нулата, а количеството кислород е едва 44 % от това на морското равнище. Дотогава рекордът за бозайник, живеещ на най-голяма надморска височина, принадлежи на едроухата пищялка (Ochotona macrotis), която обитава Хималаите на височина 6130 метра.
В новото си изследване Сторц и колегите му проучват конкретните механизми на адаптация, които позволяват на листоухите мишки да оцеляват на толкова голяма надморска височина. Не всички популации на тези мишки живеят толкова високо: всъщност андските листоухи мишки имат най-широкия диапазон на разпространение сред гръбначните, казва Сторц. Затова изследователите решават да анализират физиологията и генетиката на „високопланинските“ мишки, събрани по време на пет високопланински експедиции до вулканите в Пуна де Атакама, и да ги сравнят с „равнинните“ мишки от по-ниските части на Северно Чили. Общо екипът събира 167 андски листоухи мишки.
Първо учените поставят мишките в лабораторни условия с ниски температури и малко кислород и наблюдават физиологичните им реакции. Установяват, че високопланинските мишки произвеждат повече телесна топлина и имат по-голям капацитет за усвояване на кислород от равнинните си събратя. Това са ключови адаптации, които предпазват животните от хипотермия и им позволяват да живеят в студените планински условия.
Механизмите зад тези адаптации изглежда се различават съществено от използваните от други високопланински гризачи. Обикновено тези животни изгарят въглехидрати, за да произвеждат телесна топлина, тъй като това изисква по-малко кислород от изгарянето на мазнини, а на такава височина кислородът е ценен ресурс. Изследователите обаче установяват, че високопланинските листоухи мишки използват мазнините като основен източник на енергия.
Други високопланински гризачи оцеляват в разредения въздух благодарение на хемоглобина в кръвта си, който свързва кислорода по-ефективно и така помага да се поддържа достатъчно кислородно насищане на артериалната кръв. При андските листоухи мишки обаче механизмът е друг: в условия на хипоксия гризачите могат да поддържат кислородното насищане на артериалната кръв чрез учестено дишане, но това нарушава киселинно-алкалното ѝ равновесие. Според Сторц листоухите мишки са решили този проблем чрез еволюционни промени в ензимите на червените кръвни клетки, които забавят отделянето на въглероден диоксид.
Изследователите секвенират генома на андските листоухи мишки и установяват кои гени при високопланинските популации са били подложени на естествен отбор и може да са им помогнали да се приспособят към живота в планината. Не е изненадващо, че част от установените гени са свързани с обмяната на веществата и производството на телесна топлина. Оказва се обаче, че високопланинските мишки имат и генетични адаптации, които им позволяват да обезвреждат токсините в храната си.
Вулкани като Llullaillaco отделят тежки метали и други токсични вещества, които могат да попаднат в растенията, с които се хранят листоухите мишки. Макар и при други високопланински видове, например пеперуди, да има данни за генетични адаптации за обезвреждане на токсини, откритието при мишките е изненадващо, казват учените.
Сторц споделя, че следващата му цел е да установи кои от адаптациите на мишките се дължат единствено на голямата надморска височина и кои — на планинската среда като цяло. Изучаването на тези издръжливи гризачи обаче е необичайно предизвикателство, казва той: „Докато събираме мишките и работим на терен, самите ние се излагаме на същите изпитания на околната среда като животните, които изследваме.“































