Общоприетата теория за възникването на Слънчевата ни система изглежда така: преди 4,6 милиарда години огромен облак прах се носел неподвижно в Космоса, докато взривът на близка звезда не предизвикал свиването на част от него. Под действието на гравитацията прахът се струпал към центъра и образувал светещо кълбо от водород и хелий с диаметър около 1,4 милиона километра — бъдещото Слънце. От останалия материал, който започнал да обикаля около зараждащата се звезда, по-късно се образували планетите от Слънчевата система, както и множество астероиди и други небесни тела.
За да проверят доколко тази история отговаря на действителността, учените трябва да надникнат назад във времето — до първите мигове на Слънчевата система и дори преди тях. Космохимичката Нан Лиу има метод за това: в сейф върху бюрото си в Института за астрофизични изследвания към Бостънския университет тя пази къс метеорит, съдържащ следи от материали, по-стари от Слънцето.
„Това е най-непромененият тип метеорит, който не е бил изменен нито от вода, нито от топлина“
— казва Лиу, докато върти в ръката си образеца — лъскав тъмен камък, който по размер и форма наподобява връх на стрела.
Подобни метеорити са се образували по времето, когато праховият облак се е свивал. Това свиване и раждането на Слънцето са заличили голяма част от химичната информация в метеорита, като са разтопили материала. Няколко кристала, по-малки дори от бактерии, обаче са оцелели непокътнати. Тези кристали, наричани предслънчеви зърна, са с голяма преднина най-древните материали, до които имаме достъп на Земята.
През последното десетилетие изследователите използват метеорити като този на Лиу, за да разкрият историята на образуването на Слънчевата система и да поставят под въпрос господстващата теория. Според новите данни Слънчевата система и всичко в нея дължат съществуването си не на взрив на свръхнова, а на привидно малко по-спокоен космически сценарий: учените, които оспорват общоприетото обяснение, смятат, че системата ни се е образувала от материал, издухан от огромна звезда. Новите изследвания на предслънчевите зърна могат да покажат дали тази теория е вярна.
Прочутият взрив
Учените получават първите улики за образуването на Слънчевата система, след като през 1969 г. над Мексико се появява огнено кълбо. Отломките от вече прочутия метеорит Алиенде се разпръсват върху площ от над 500 квадратни километра. През 1976 г. изследователи съобщават, че пробите от Алиенде крият изненада: съдържат неочаквано голямо количество от стабилния изотоп магнезий-26.
От това те заключават, че метеоритът се е образувал в присъствието на голямо количество алуминий-26, който е радиоактивен и при разпадането си се превръща в магнезий-26.
Алуминий-26 обаче не е бил известен като обичайна съставка на междузвездната среда — изпълненото с прах пространство между звездите, — защото обикновените звезди не го произвеждат. „Повечето изотопи, които сме установили в ранната Слънчева система, са естествен продукт на химичната еволюция на галактиката. Най-важното изключение е алуминий-26“, казва Мария Лугаро, астрофизичка в Астрономическия институт „Миклош Конколи-Теге“.
Откъде тогава може да е дошъл той? През 1977 г. двама известни астрофизици предполагат, че редкият алуминиев изотоп вероятно е пристигнал от близък взрив на свръхнова. Алуминий-26 може да възникне и при други явления, но ударната вълна на свръхновата би могла едновременно с това да предизвика и свиването на облака. Така с едно събитие астрономите обясняват как две редки явления — появата на алуминий-26 и образуването на Слънчевата система — са могли да се случат практически едновременно.
В продължение на десетилетия взривът на свръхнова остава най-популярният сценарий за отключването на този процес. В негова подкрепа са подробни астрофизични модели, както и допълнителни измервания, показващи обогатяване с магнезий-26 в други непроменени метеорити. През последното десетилетие обаче тази представа все по-често се сблъсква с други измервания, чиито резултати не се вписват в нея. Основният проблем е недостигът на желязо в Слънчевата система.
Съмнения и кристали
Свръхновите произвеждат не само алуминий. Всяка близка свръхнова вероятно би внесла в системата и голямо количество от радиоактивния изотоп желязо-60. Затова, ако именно свръхнова е задействала образуването на Слънчевата система, в най-рано възникналите обекти би трябвало да се установят доста високи първоначални количества желязо-60, казва Линру Фан, космохимичка в Копенхагенския университет.
Някои изследвания съобщават за достатъчно желязо-60 в метеоритните проби, за да подкрепят теорията за свръхновата. Не всички специалисти обаче приемат тези резултати. Нещо повече:
днес повечето космохимици смятат, че макар в началото на историята на Слънчевата система да е имало изобилие от алуминий-26, желязо-60 е било малко.
В началото на 2025 г. изследователска група прави най-точната досега оценка на количеството желязо-60 в ранната Слънчева система: Фан и колегите ѝ съобщават за ниски нива на желязо-60 в планетен зародиш, образувал се непосредствено след свиването на облака. Този резултат е несъвместим със сценария за свръхновата, казва Фан.
Привържениците на старата теория, разбира се, се опитват да обяснят липсата на желязо. Например с това, че алуминият може да е бил изхвърлен от свръхновата, докато желязото — което идва от по-дълбоките слоеве на звездното ядро — е паднало обратно в останките на звездата. Или че взривът може да е бил на необичайна свръхнова, която изобщо не е произвела желязо-60. Допускат също, че желязо-60 не е било разпределено равномерно в облака, което би означавало, че измерванията на отделни метеорити не дават пълна картина. Тези обяснения обаче будят все повече съмнения.
Родена в обвивка
Но ако историята на Слънчевата система не е започнала с взрив на свръхнова, откъде е дошъл алуминият? Много изследователи сега смятат за най-вероятно алуминий-26 да е бил донесен от ветровете на звезда от типа Волф–Райе. В сравнение със Слънцето звездите от типа Волф–Райе живеят много по-кратко, размерите им са десетина пъти по-големи, а светимостта им е хиляда пъти по-висока. Една звезда се превръща в звезда от типа Волф–Райе, когато загуби външната си водородна обвивка — било поради гравитационното привличане на друга звезда, било заради силата на собствените си звездни ветрове.
След това оголеното ядро на звездата от типа Волф–Райе може да излъчва ветрове със скорост до 3 000 километра в секунда. „На практика то измита околния материал като снегорин“, казва Викрам Дваркадас, астроном в Чикагския университет.
Този изметен материал образува около звездата мехур, който може да достигне диаметър от 100 светлинни години и е десетки хиляди пъти по-плътен от околното междузвездно пространство.
Така обвивката съдържа повече от достатъчно материал за изграждането на слънчева система. Освен това в нея има много алуминий-26 и — което е решаващо — съвсем малко желязо-60. Астрономите вече са наблюдавали образуването на подобни на Слънцето звезди в обвивките около звезди от типа Волф–Райе, казва Дваркадас. По негова оценка до 16 % от всички звезди с такива размери в нашата галактика може да са се образували по този начин. Следователно, ако и Слънчевата система е възникнала така, тя не би била единствен случай.
Дваркадас и колегите му са разработили може би най-пълния досега модел за това как звездният вятър на звезда от типа Волф–Райе би могъл да пренесе алуминий-26 в зараждащата се Слънчева система. След това огромната звезда, чийто живот е продължил едва няколко милиона години, най-вероятно е колапсирала в черна дупка, макар доказателствата за това отдавна да са изчезнали, казва ученият.
Теорията за звездата от типа Волф–Райе също има своите проблеми, казва Лугаро. Например такава звезда създава толкова хаотична среда, че тя по принцип би трябвало да разкъса новообразуваната Слънчева система. Въпреки това Лугаро клони към новата теория. От гледна точка на ядрената физика тя е най-логична, казва изследователката. Лугаро обаче добавя, че при появата на нови данни е било възможно да промени мнението си още през седмицата от 30 март до 5 април 2026 г. „Това е проблем, който трябва да се разгледа от различни страни“, обяснява тя.
На лов за зърна
А откъде могат да дойдат новите данни? В Бостън Лиу и колегите ѝ работят с наносонда, способна да измерва химичния състав на миниатюрни късчета материал. С нея те изследват материал от метеорити, разтворени в киселина, и търсят зърна, чийто химичен състав подсказва, че може да произхождат от звезда от типа Волф–Райе.
Изследването на метеоритните частици, разпръснати върху повърхността на златно фолио, прилича на риболов, казва Лиу. Ако успеят да открият достатъчно зърна, чийто химичен състав сочи възможен произход от звезда от типа Волф–Райе, следващата стъпка може да бъде да проверят дали те показват признаци на обогатяване с алуминий-26. Тази химична информация би могла да послужи в подкрепа на астрофизичния модел за образуването на Слънчевата система по сценария със звезда от типа Волф–Райе.
Но дори наличието на такива зърна не би било еднозначно доказателство в полза на новата теория. Обогатеният с алуминий прах може да е дошъл и от много по-древни звезди, дълго преди образуването на Слънчевата система. Липсата на въпросните зърна обаче би подсказала, че теорията за звездата от типа Волф–Райе е погрешна.
Сигурно е обаче, че изучаването на тези зърна поставя в нова светлина уникалните обстоятелства, довели до възникването на нашата планета.
„Когато се замислим как тези радиоактивни изотопи — тези елементи, от които се изграждат скалите и животът — се образуват в звездите, осъзнаваме, че никак не е лесно да обясним как са се получили в необходимите количества. Трябвало е да се образуват в точното време и на точното място“, казва Лиу.


































