Като докторант в Копенхагенския университет Еске Вилерслев отново и отново се сблъсква с основния проблем на начинаещите еволюционни генетици: просто не успява да получи достъп до малкото на брой, толкова търсени фосили, които биха могли да съдържат следи от древна ДНК, за да ги анализира в изследванията си. През 2000 г. обаче разочарованието му се превръща във вдъхновение, когато вижда куче да се изхожда и се замисля: в изпражненията има ДНК и част от нея може да остане дори след като дъждът ги отмие. А щом тя може да се запази по този начин, генетичният материал на отдавна умрели животни също би могъл да оцелее в околната среда. Това би означавало, че можем да научим нещо за живелите някога същества и без достъп до грижливо пазените музейни находки.
По онова време дори собствените му преподаватели се присмиват на идеята на Вилерслев. „Никога не съм чувал по-голяма глупост“, отбелязва един от тях. Но интуицията му се оказва вярна: през 2003 г. в статия в Science изследователят доказва, че от проба от сибирската вечна замръзналост на възраст 400.000 години може да се извлече растителна и животинска ДНК. Вилерслев успява да открие ДНК на изчезналата птица моа (Euryapteryx curtus), подобна на емуто, дори в 600-годишни седиментни проби от по-топла пещера в Нова Зеландия. За първи път изследователи използват единствено седименти, за да идентифицират отдавна мъртви сложни организми.
Две десетилетия по-късно изследването на древна ДНК от седименти се е превърнало в един от най-вълнуващите инструменти за изучаване на миналото. Интересът към ДНК в почвата започва да расте рязко преди около десет години, когато учените установяват, че от древни седименти може да се изолира и човешка ДНК. Лаборатории, които дотогава са се съсредоточавали върху извличането на генетичен материал от редки фосили, насочват вниманието си към почвата. А археолозите започват да анализират повторно почвени проби, събрани десетилетия по-рано, нетърпеливи да научат повече за миналото с новите методи.
Сложната история, съхранена в седиментните пластове, само чака да я разкрием, казва Вилерслев.
При това става дума за източник на информация с удивителни мащаби. През 2022 г. изследователят и колегите му извличат ДНК фрагменти от седиментни пластове във вечната замръзналост на Гренландия на възраст два милиона години — най-старите подобни генетични проби, откривани досега. „Наистина е невероятно колко молекулярна информация се крие в седиментите. По отношение на възможностите сме стигнали едва до върха на айсберга“, казва Матиас Майер, молекулярен биолог в Института за еволюционна антропология „Макс Планк“ в Лайпциг. Според Вилерслев наличието на фосилни останки на даден обект може да загуби значението си. Възможно е почти да не се налага да се занимаваме с кости, а да е достатъчно да се съсредоточим върху почвените пластове, смята ученият.
ДНК от почвата има особено голямо влияние върху изследването на древните хора, като разкрива важни следи за ранните представители на нашия вид, за неандерталците (Homo neanderthalensis) и за загадъчните денисовци, от които досега са открити съвсем малко кости. Някои изследователи обаче призовават към предпазливост дори когато революционните открития, постигнати с новия вид доказателства, попадат на първите страници. Критиците се тревожат дали колегите им полагат достатъчно усилия, за да гарантират надеждността на резултатите.
Истинска златна мина
В продължение на 14 години древната ДНК от седименти, известна още като sedaDNA, остава поле за изследвания на палеоеколозите. С помощта на почвени проби от езерни дъна и райони с вечна замръзналост те възстановяват картината на някогашния живот на Земята. През 2017 г. обаче настъпва повратен момент: учените успяват да идентифицират ДНК на древни хора в почвени пластове от ледниковата епоха.
„Когато става дума за човека, това привлича интереса и на хората днес“, казва Дийендо Масилани, специалист по палеогенетика в Йейлския университет, който не е участвал в изследването от 2017 г. По думите му, щом някой открива човешка ДНК, изведнъж всички искат да изследват седиментите за какво ли не.
Проблемът е, че древната човешка ДНК в почвата е изключително рядка в сравнение с ДНК на микроорганизми и други животни. За да увеличат шансовете си да открият човешка ДНК в пробите, изследователи от Института за еволюционна антропология „Макс Планк“, сред които и нобеловият лауреат Сванте Пебо, основоположник на палеогеномиката, разработват методи за селективно улавяне на човешки последователности.
С този подход те откриват човешка ДНК на места, където не са намерени човешки фосили.
Това показва колко ценно допълнение към фосилните находки може да бъде sedaDNA. В белгийската пещера Тру ал Вес например резултатите от изследването на sedaDNA потвърждават дългогодишното предположение, основано на характерни каменни сечива, че мястото някога е било обитавано от неандерталци. В Денисовата пещера в Сибир чрез този метод изследователите откриват ДНК както на неандерталци, така и на техните родственици — денисовците, наречени на самата пещера.
Част от ДНК е открита и в пластове без фосили. При обстоен анализ на около 700 седиментни проби от вечната замръзналост в Денисовата пещера една проба от дълбок пласт показва, че неандерталците са пристигнали там преди 170.000 години — с 30.000 години по-рано, отколкото предполагат фосилните доказателства.
И макар досега да не са открити кости, sedaDNA отнася появата на ранните съвременни хора в пещерата към по-ранен от очаквания момент — преди около 45.000 години.
Въз основа на ДНК неандерталците могат да бъдат свързани с пласт, съдържащ определен тип каменни сечива, а денисовците — с отделен пласт със сечива от друг тип. Така инструментите се свързват с възможните им създатели — връзка, която често е трудно да се установи по друг начин. Майер и други учени са оптимисти, че един ден древната ДНК ще позволи да се установи кой е изработвал сечивата и на други обекти. Възможно е по този начин да открием дори създателите на пещерните рисунки.
ДНК от почвата помага да се разреши и загадка, свързана с пещера на Тибетското плато, на близо 3.000 километра югоизточно от Денисовата пещера. През 1980 г. монах открива останки от древна челюст на това място — карстовата пещера Байшия. През 2019 г. Цяомей Фу, специалист по палеогенетика в Института по палеонтология на гръбначните и палеоантропология в Пекин, и колегите ѝ установяват чрез новаторски анализ на древни протеини, че челюстта на възраст 160.000 години е принадлежала на денисовец.
Методът им е съвсем нов, а има и съмнения за произхода на челюстта, тъй като тя е изнесена от пещерата доста отдавна. През 2020 г. обаче Фу открива денисовска ДНК и в пещерните седименти, потвърждавайки, че тези древни хора действително са живели тук.
Това е първото неоспоримо доказателство, че денисовците са били разпространени и извън Сибир.
Към ядрената ДНК
И Майер, и Фу използват т.нар. „молекулярни кукички“, предназначени за извличане на човешка ДНК от митохондриите — малките енергийни централи на клетките. Митохондриалната ДНК (мтДНК), от която във всяка клетка има хиляди копия, е по-изобилна и по-лесна за откриване от ядрената ДНК. Ядреният геном обаче е по-подходящ за изясняване на това как ранните човешки популации са се разпространявали и смесвали в хода на еволюцията. Причините са размерът му — три милиарда базови двойки срещу едва 16.000 при мтДНК — и фактът, че се наследява от двамата родители.
Информацията, която предоставя ядрената ДНК, привлича вниманието и на Бенджамин Верно, популационен генетик в Института „Макс Планк“ в Лайпциг. Той иска да разбере дали може да извлече и ядрена ДНК от пробите, от които вече е получена мтДНК. За целта Верно проектира 1,6 милиона миниатюрни сонди за последователности, разпръснати из човешкия геном, които се свързват с последователностите на неандерталци, денисовци и ранни съвременни хора. Те могат да открият и фрагменти от древна човешка ДНК, за които все още не знаем. „Винаги съществува и възможността в пробата да има ДНК от Homo erectus. Искахме да сме подготвени и за това“, казва Верно.
Сондите успяват да извлекат ядрени последователности от почвата, но по-голямото предизвикателство е да се извлече смисъл от оскъдните данни. „Дори най-добрите ни седиментни проби бяха много, много бедни“, казва Верно. От 1,6 милиона последователности, към които са насочени геномните сонди, добрите проби съдържат едва 10.000. На Верно му отнема около осем месеца да разработи изчислителни методи, способни да работят с толкова оскъдни данни. С тяхна помощ той започва да изследва седиментите от Галерия де лас Естатуас. При разкопките в тази пещера в Северна Испания са открити една-единствена кост от крак на неандерталец и характерни каменни сечива, но не е намерена генетична информация.
Въз основа на данните от мтДНК Верно успява да разграничи две отделни неандерталски популации, едната от които напълно заменя другата преди около 100.000 години. От ядрената ДНК той успява да установи и кои проби произхождат от един мъж или една жена и кои съдържат смес от ДНК на няколко души.
Гелаберт също успява да извлече ядрени последователности от пещерни седименти. Вместо обаче да улавя човешките последователности със сонди, той подхожда с груба сила и разчита цялата ДНК, извлечена от почвата, чрез т.нар. „shotgun“ секвениране. В най-новото си изследване, публикувано като препринт, той обаче посочва, че този подход не е толкова полезен за популационната генетика. При пряко сравнение извличането на ДНК с молекулярни сонди дава 32 пъти повече последователности в информативни участъци на генома, отколкото методът „shotgun“.
Според Гелаберт допълнителната работа, необходима за извличане на ядрена ДНК от седименти, означава, че процедурата вероятно си струва само в специални случаи — например когато пластовете съдържат много генетичен материал.
В повечето случаи мтДНК е достатъчна: с нейна помощ може да се добие представа колко различни родословни линии има в пробата и дори да се проследят различията между популациите, казва той.
Пътуващи следи?
Въпреки успехите в тази област учените все още знаят разочароващо малко, за да предвидят кои видове седименти са най-подходящи за изследване, затова опитите им често остават без резултат. Докато не бъдат установени идеалните почвени условия, Вера Алдеяш, геоархеолог в Университета на Алгарве, предлага прагматичен подход. Ако изследователите системно събират и публикуват данни за характеристиките на седиментите — например pH, минерален състав и други показатели — постепенно ще могат да определят кои от тях са оптимални.
Тези въпроси са особено важни в случаите, когато резултатите от sedaDNA противоречат на археологическите находки. Ако например древната ДНК на дадено животно бъде датирана към период след предполагаемото му изчезване, това може да има сериозни последици за споровете дали за изчезването му са отговорни климатичните промени или дейността на древните хора.
През 2021 г. въз основа на данни от sedaDNA Вилерслев и колегите му стигат до извода, че вълнестите мамути (Mammuthus primigenius) са оцелели в Северен Сибир допреди едва 4.000 години и вероятно са изчезнали по-скоро заради затоплянето на климата, отколкото заради човешката дейност. Откритието предизвиква разгорещен спор и поставя въпроса дали може надеждно да се твърди, че древната ДНК е на същата възраст като седимента, в който е открита, или е възможно да е проникнала там от по-стари пластове.
Изследванията на Масилани обаче показват, че веднъж свързани с почвата, молекулите на ДНК не се движат свободно в нея. В рамките на една седиментна проба костните фрагменти, вкаменените изпражнения и минералните зърна могат да съдържат различни ДНК профили. Това подсказва, че с течение на времето ДНК не преминава от един материал в друг. Въпреки това разбирането как се променя почвата във времето е от съществено значение за правилното тълкуване на генетичните данни от древни седименти, казват учените. Анализът на микроструктурата на даден обект също може да помогне на изследователите да установят кои седименти не са замърсени.
Що се отнася до мамутите, Вилерслев посочва, че изследвания на други учени, основани на климатично моделиране, са показали, че на подходящи места животните са оцелели по-дълго от очакваното — и именно на такова място неговата група е открила най-младата sedaDNA.
Не всички обаче са въодушевени от новата техника за разкриване на миналото. В Австралия например някои общности на коренното население не са склонни да приемат целенасоченото търсене на ДНК в седиментните пластове, тъй като то може да се възприеме като посегателство върху останките на техните предци или на видове с културно значение, казва Доун Луис, археолог в Университета на Аделаида. Затова изследователите трябва да работят с местните общности още от самото начало, за да могат да отговорят на подобни опасения, подчертава тя.

































