Преди няколко години Нил Родес, морски геолог в Университетския център на Шпицберген (UNIS), проследява забележително явление отвъд Северния полярен кръг: стотици подводни изтичания на метан, който се издига като от комини от морското дъно в един от фиордите. Родес се надява да картографира източниците на парниковия газ, за да установи колко метан достига атмосферата и дали затоплянето на арктическите води ускорява този процес. През 2024 г. обаче норвежкото правителство започва да отхвърля заявленията на Родес и други изследователи за картографиране с висока разделителна способност на морското дъно около Шпицберген, като се позовава на неуточнени съображения за сигурност.
„Положението е много изнервящо. Норвежка институция с норвежки кораб не може да събира данни в норвежки води.“
Това споделя пред списание Science Рико Ноорметс, морски геолог в UNIS. Властите отхвърлят и неговите заявления за разрешения за учебни плавания и дългосрочно изследване на промените, които ледниците предизвикват по морското дъно.
Пречките пред геолозите от UNIS отразяват по-мащабните промени на Шпицберген. Този покрит с лед архипелаг със силно разчленени брегове се състои от девет големи острова и хиляди малки островчета между континентална Европа и Северния полюс. Островите, чиято обща площ е приблизително колкото тази на Латвия, дълго време са били ничия земя. Обитавали са ги предимно северни елени и полярни мечки, чиито предци са пристигнали върху дрейфуващи ледени блокове. И днес на Шпицберген живеят по-малко от 3.000 души, но над дузина държави, сред които Китай, Индия и Русия, поддържат научни бази на островите. Повечето се намират в Ню Олесун на най-големия остров, Западен Шпицберген — място, което Норвегия представя като символ на научното сътрудничество в Арктика.
Учените отдавна работят на Шпицберген, изследвайки всичко от ледниците до полярното сияние. През последните години архипелагът придобива още по-голямо значение за науката, защото позволява глобалното затопляне да се наблюдава отблизо: това е един от най-бързо затоплящите се райони на Земята.
От 1991 г. средната годишна температура на въздуха в региона се повишава приблизително седем пъти по-бързо от средното за света и два пъти по-бързо от средното за Арктика.
Докато климатичните промени увеличават научната стойност на Шпицберген, нарастващото геополитическо напрежение в Арктика затруднява изследванията. В своята оценка за 2026 г. норвежката полицейска служба за сигурност предупреждава, че Шпицберген е особено уязвим за руски шпионаж и че Китай се опитва да използва научните изследвания като път за достъп до норвежките територии в Арктика.
Предвид тези опасения не е изненадващо, че норвежкото правителство започва да контролира по-строго достъпа до архипелага, казва Миа Бенет, географ във Вашингтонския университет и редактор на блога Cryopolitics. Според изследователите правителството изисква по-тясно сътрудничество с властите и съобразяване с норвежките научни приоритети. То започва да въвежда и по-строги правила за влизане като част от по-широки усилия за утвърждаване на суверенитета. По-рестриктивната среда обаче кара мнозина да се страхуват дали ще могат да продължат научната си работа, казва Клара Хопе, специалист по екофизиология на фитопланктона в Института „Алфред Вегенер“.
Център на полярните изследвания
Нидерландският мореплавател Вилем Баренц открива архипелага през 1596 г., докато търси Североизточния проход, а скоро територията сама се превръща в цел за експедиции. Китоловците започват да използват островите, над които никой не упражнява власт, като опорна база, а към началото на XX век основната притегателна сила вече са въглищата.
Подемът на минното дело в началото на XX век поставя началото на преговори за уреждане на конкуриращите се национални претенции към територията. Подписаният в резултат на тях Шпицбергенски договор от 1920 г. поставя архипелага под норвежки суверенитет, но същевременно създава „справедлив режим“, който да гарантира „мирното използване“ на Шпицберген.
Според споразумението гражданите на 49-те подписали го държави могат да живеят, работят и извършват научни изследвания на архипелага без виза.
Създателите на договора предвиждат научната стойност на Шпицберген и затова настояват за сключване на споразумения, уреждащи изследователската дейност. През 1957 г. полски учени основават научна станция край фиорда Хорнсун в южната част на Шпицберген. Там и днес се извършва важна работа, особено в областта на глациологията. След като през 1962 г. експлозия във въглищна мина близо до Ню Олесун отнема живота на 21 души, „градчето на практика замира“ за няколко години. През 1967 г. Норвегия го възражда като научна база, разказва Гейр Готос, специалист по физиология на животните, който ръководи изследователската програма на Норвежкия полярен институт (NPI) в Ню Олесун.
Географското положение на Шпицберген го прави особено привлекателен и по време на Студената война. Островите се намират на стратегическо място, близо до подводни маршрути, които НАТО и Русия наблюдават отдавна. Близостта до Северния полюс им отрежда ключова роля и в изследването на полярното сияние и наблюдението на Земята: оттук наземните станции могат да поддържат почти непрекъсната връзка с космически апарати на полярна орбита. В момента десет държави поддържат целогодишно работещи лаборатории в Ню Олесун. „Държавите смятат за свой дълг да присъстват тук“, казва Анди Ходсън, биогеохимик в UNIS.
Гренландия в умален мащаб
Джак Колер, глациолог в NPI, от десетилетия документира промените в ледника Аустре Брьогербреен и околностите му. На архипелага има над 2.000 ледника, които покриват повече от половината суша. Повечето са сравнително малки и биха изглеждали нищожни до огромните ледени щитове на Гренландия. Затова пък реагират по-бързо на краткосрочните колебания в температурата и океанските условия. Колер възприема Шпицберген като „своеобразна миниатюрна Гренландия“, където протичат много сходни процеси, но в по-леснодостъпна среда. „Тук има всичко — от големи ледници, които се спускат в морето, до съвсем малки, и можем да стигнем до тях бързо и евтино“, казва Ходсън.
Картината навсякъде е една и съща: всички губят лед и процесът се ускорява. Петте години с най-силно топене на ледника Аустре Брьогербреен са през последното десетилетие. Колер и колегите му успяват да възстановят почти век промени, като сравняват стари снимки на 1.578 местни ледника с по-нови изображения. Историческите кадри са заснети от норвежки разузнавателни самолети по време на картографски експедиции в края на 30-те години на XX век. Снимките разкриват долини, някога изпълнени с лед, а днес заети от голи скали, потоци и новообразувани езера. През 2022 г. екипът съобщава в списание Nature, че
между 1936 и 2010 г. ледниците на Шпицберген са загубили общо около 15 % от обема си.
След това идва 2024 г., през чието необичайно топло лято ледниците губят 62 гигатона лед — повече от 50 пъти по-голямата Гренландия. Екипът на Колер публикува тези резултати през 2025 г. в списание Proceedings of the National Academy of Sciences. А важният доклад Svalbard 2100 от 2019 г. предвижда допълнителни значителни климатични въздействия върху архипелага през следващите десетилетия.
Преди две десетилетия океанографите също започват да документират как по-топли води от Атлантическия океан навлизат все по-навътре във фиордите на островите. „Настъпи огромна промяна: много повече топла вода започна да достига по на север от преди“, казва Готос. По-топлите води преобразяват хранителната верига: североизточноатлантическата треска, мойвата и пикшата до голяма степен изместват полярната треска, която някога е била ключов вид в тези води. „Някои видове се справят с това, други — по-трудно“, казва Готос. Полярните чайки например „ядат почти всичко, така че се справят сравнително добре“, допълва той. Дебелоклюната кайра, друг вид морска птица, обаче изпитва затруднения.
Днес затоплянето на океана — процес, наричан и „атлантификация“ — често оставя без лед през зимата Исфиорд, „ледения фиорд“ пред Лонгиърбюен, административния център и най-голямото селище на Шпицберген. С отдръпването на морския лед местните полярни мечки, подобно на роднините си в други части на Арктика, навлизат в райони, които преди са избягвали, и дебнат хората като плячка. „Промъкват се към хората и се държат точно както когато ловуват тюлени“, казва Готос. „Досега сме имали късмет, все още не е имало сериозен инцидент с изследователите.“ (От 1971 г. насам полярни мечки са убили шестима души на Шпицберген. Последната жертва е нидерландски служител на къмпинг през 2020 г.)
Времето също се е променило из основи. По време на полярната нощ проливните дъждове са последвани от внезапни застудявания, които понякога затварят растителността под непробиваем леден слой. „Това е много лошо за северните елени, особено когато много животни се конкурират за една и съща храна“, казва Матилд Льо Мулек, еколог в Гренландския институт за природни ресурси, която работи с изследователи от NPI. Тези явления периодично причиняват глад и спад в числеността на популацията.
Политически хаос
Докато климатът се затопля, геополитическите отношения стават все по-мразовити. През 2022 г. оптичен кабел, свързващ Шпицберген с континентална Норвегия, се скъсва при загадъчни обстоятелства и прекъсва комуникациите. Мнозина започват да допускат саботаж от чуждестранни агенти, вероятно руски. Последвалите събития допълнително засилват напрежението. През март 2025 г. руски политик предлага Шпицберген да бъде преименуван на Поморски острови, позовавайки се на историческите връзки на Русия с арктическите ловци и рибари. А през есента на 2025 г. руски военни провеждат десантни учения на Земя на Франц Йосиф, на 400 километра източно от Шпицберген.
Няколко анализатори тълкуват тези действия като възможна симулация на нападение срещу Шпицберген.
Основната опорна точка на Русия на архипелага е Баренцбург — въгледобивно селище, където от 1986 г. се поддържат няколко лабораторни сгради. Преди руско-украинската война малцината руски учени, работещи там, често си сътрудничат с норвежци и други изследователи в изучаването на ледниците или проследяването на полярни мечки. Войната обаче прекъсва тези съвместни дейности, а икономическите санкции срещу Русия нанасят тежък удар върху минната дейност в Баренцбург.
В момента Русия поставя акцент върху научното сътрудничество със съюзниците си, включително Китай. Неотдавна бяха обявени планове за изграждане на нови лабораторни съоръжения в Баренцбург и Пирамиден, друго бивше миньорско селище, в които да работят китайски и руски учени. Разширеният комплекс беше планиран за завършване през октомври 2026 г. Според Андрей Бризкенков от Руския държавен хидрометеорологичен университет за негов централен елемент беше предвиден изведен от експлоатация атомен ледоразбивач, преустроен за научни цели и закотвен край бреговете на Баренцбург.
Дейностите на Китай тревожат както Норвегия, така и съседите ѝ. В своята арктическа стратегия от 2018 г. Китай се определя като държава в близост до Арктика и подчертава правата си да извършва изследвания на Шпицберген. Китайското правителство заявява, че би обединило усилия със съмишленици за изграждането на „Полярен път на коприната“, включващ комуникационна инфраструктура и арктически морски маршрути.
Това предизвиква остра съпротива в европейската част на Арктика. Позовавайки се на съображения за сигурност, финландското правителство прекратява сътрудничеството с Китай за създаване на център за космически изследвания в Лапландия. То блокира и кандидатурата на Китайския институт за полярни изследвания (PRIC) за наемане на регионално летище, от което да се изпълняват полети до Арктика. Исландия спира разширяването на китайско-исландска арктическа научна обсерватория, открита през 2018 г. Това става, след като членове на Конгреса на САЩ изразяват опасения, че съвместните изследвания по космическа физика там могат да подпомогнат разработването на китайски военни радари.
Американските законодатели се тревожат и от китайската станция „Жълта река“ в Ню Олесун. От 2004 г. Китайската администрация за Арктика и Антарктика (CAA) наема базата предимно за учени от PRIC, които изследват ледниците, екологията и физиката на атмосферата. Проблемът е, че в станцията работят и физици в областта на телекомуникациите, а според американската страна поне част от проектите им имат значителен потенциал за военно приложение.
Игрално поле за държавите?
Норвежци и китайци са влизали в конфликт и преди това. През лятото на 2024 г. десетки китайски туристи, размахващи знамена, пристигат в Ню Олесун по време на круиз. Сред тях има и посетител във военна униформа. Норвежките власти незабавно протестират. Месеци по-късно норвежката компания King’s Bay, която управлява Ню Олесун, иска от Китай да премахне табелата, обозначаваща лабораторията като китайски обект, както и двата бели мраморни лъва, всеки с тегло 2 тона, които пазят входа на сградата. През юни 2026 г. табелата е заменена с друга, върху която са логата на изследователската станция Ню Олесун, Kings Bay и CAA, а лъвовете изчезват.
Норвежките власти подчертават, че не са набелязали специално Китай. И други държави са били призовавани да премахнат табелите, обозначаващи националността на станциите им, с аргумента, че Ню Олесун представлява единен норвежки изследователски център, който приема международни партньори, казва Тирил Волд Хансен, политолог в Изследователския институт „Нурлан“. Норвегия обаче несъмнено се стреми все по-настойчиво да утвърждава ръководната си роля, което предизвиква недоумение у мнозина. Например към официалното лого на изследователската станция Ню Олесун е добавена думата „Норвегия“. Според Хансен много чуждестранни учени възприемат това като знак за по-широко налагане на национален контрол.
Най-новите норвежки стратегически документи призовават за засилване на научното присъствие на Шпицберген. Според част от чуждестранните изследователи подобна ограничителна тенденция се очертава и в новите разпоредби за достъп до различни части на архипелага.
Например от 2027 г. всеки, който излиза извън границите на селищата, включително изследователите и туроператорите, ще бъде длъжен да наеме регистриран норвежки водач.
Подробностите по прилагането все още се уточняват, а властите вече са посочили, че опитните изследователи може да бъдат освободени от това изискване.
Въпреки това предложението тревожи мнозина. Наемането на водачи би било непосилно скъпо за много изследователски групи, казва Катрин Лароз, изследовател по микробна геномика в Лионския университет, която изучава устойчиви на антибиотици бактерии на островите. Най-голямо недоволство предизвиква неяснотата около прилагането на новите правила, споделят учените. Според тях това е обезпокоително дори ако мярката е насочена по-скоро към Китай и Русия, отколкото към западните изследователи.
Междувременно норвежките власти настояват, че по-строгият надзор има за цел да подпомага науката, а не да я ограничава. По думите на Готос задачата на създадената през 2026 г. Служба за научни изследвания на Шпицберген е да гарантира, че изследванията на архипелага съответстват на научните приоритети на Норвегия. Този стремеж е особено важен в Ню Олесун, казва той, където атмосферните и климатичните експерименти зависят от запазването на околната среда във възможно най-непокътнато състояние.
Норвегия насърчава учените и да споделят по-широко инфраструктурата и данните, като изтъква, че по-голямата откритост укрепва науката. „Отвореният достъп е ключов приоритет в Норвегия“, казва Готос. Институциите, които след разумен период на изключително ползване не предоставят данните си на по-широката научна общност, рискуват да изгубят достъп до съоръженията, подпомагани от Норвегия, допълва той.
Времето притиска
Според оценките на Ходсън и колегите му изворите на Шпицберген отделят около 2.300 тона метан годишно. Учените се опасяват, че тези неочаквани емисии могат да засилят затоплянето в Арктика чрез самоподхранваща се обратна връзка.
Подобни опасения съпътстват и работата на Родес върху подводните изхвърляния на метан. Той идентифицира стотици такива, много от които достигат повърхността, при анализ на хидроакустични данни, събрани през 2015 г. само в два фиорда. На места морското дъно напомня лунен пейзаж, осеян с кратероподобни вдлъбнатини, за които се смята, че са следи от предишни изхвърляния на метан. Според хипотезата на Родес мрежа от подземни разломи създава пътища, по които метанът достига морското дъно. Той се надява един ден да разбере и защо местата на изтичане понякога се изместват само за няколко седмици.
За това обаче е необходимо многократно картографиране, което в момента е забранено във води с дълбочина над 30 метра.
Норвежките власти не са обяснили публично причините за ограничението. Специалистите обаче посочват, че подробните карти на морското дъно могат да разкрият особености на релефа, полезни за навигацията на подводници. „Не мисля, че руснаците се въздържат да правят собствени карти“, казва Ноорметс. „Ограничението важи и за тях, но как може да се наложи спазването му?“ Зад него може да стои и нарастващият интерес към минералните ресурси на арктическото морско дъно. Край бреговете на Шпицберген Норвегия вече е картографирала находища на кобалт, манган, никел и редкоземни елементи.
За изследователите забраната за картографиране идва в неподходящ момент. Няколко от местните ледници, които се спускат в морето, напоследък драстично са ускорили движението си. Това предлага рядка възможност за изучаване на придвижващия се лед. При такива настъпвания ледниците помитат седиментите и преобразяват морското дъно само за няколко месеца. Заради забраната обаче Ноорметс и колегите му са принудени да провеждат повечето си изследвания по-далеч от Шпицберген, където не се изисква разрешение.
През 2025 г. Родес и колегите му откриват залив южно от Лонгиърбюен, достатъчно плитък, за да бъде картографиран. Работейки върху морския лед, те спускат хидроакустична апаратура непосредствено над източниците на метан. Някои изпускат непрекъснати потоци от мехурчета, други пулсират ритмично през няколко секунди, а трети се активират и затихват в рамките на минути. Тези интересни закономерности подсказват, че отделянето на метан може да е много по-разнообразно, отколкото се е предполагало. Това е още една причина Родес да се надява, че в крайна сметка ще получи разрешение да картографира по-дълбоките части на фиордите. Както казва Колер:
„Арктика се променя по-бързо, отколкото успяваме да я разберем. Точно сега имаме нужда от повече сътрудничество, а не от по-малко.“


































